43.
Малко преди здрачаване на другия ден открихме камиона в хамбара. „Форд F-150“ 1998 година, който се държеше едва ли не само на ръждивите петна и остатъците от жълта боя. Някой беше метнал парче жълтеникавокафяв брезент върху развалината, след като я беше изтикал колкото се може по-навътре в задния ъгъл. Беше толкова близо до задната стена, че единственият начин да минеш, бе да се качиш върху бронята и да пропълзиш напред. Преди да бъде покрита с брезента, трошката е била използвана като любимо място за изхвърляне на всички боклуци, които е трябвало да бъдат складирани някъде и забравени. С Либи открихме всичко – от стара клетка за птици до книги и обувки. Имаше дори телевизор – стъклото на екрана му бе пропукано и зад него се виждаха електронните черва, артерии и сърце на вече мъртвото нещо.
И четирите гуми на камиона бяха изпуснати. Ключът за запалването беше в контакта, но когато го завъртяхме, дори не цъкна. Кабината миришеше на мухъл и застояло, като въздуха в египетска гробница, отворена за пръв път след хилядолетие.
– Фу… – измърмори Либи и запуши носле.
Носеше се и някаква зле прикрита смрад, сякаш някакво животно се бе промъкнало под арматурното табло да си подремне и бе умряло там. Може би миеща мечка, плъх или семейство мишки. Погледнах отдолу, но без фенерче не можах да видя кой знае какво. Виниловите седалки бяха покрити с мрежа от пукнатини, през които се подаваше жълтият пълнеж. Когато Либи се изкатери върху седалката до шофьора и се отпусна в нея, се дигна такъв облак прах, че двамата се разкихахме неудържимо и не можахме да спрем доста дълго. Когато най-накрая дар словото ѝ се върна, тя прекара пръст по прахоляка върху арматурното табло и заяви:
– Перфектно е.
– Пълен боклук. – Завъртях ключа отново. – Някой го е оставил тук, за да умре.
Тя се извърна към мен и се усмихна:
– Може да го поправим, да го накараме отново да се движи и тогава може да отидем където си искаме – Калифорния, Канада, може би дори Мексико. Да оставим всичко зад гърба си и да започнем на чисто!
– Ще ни трябват резервни части и инструменти. По дяволите, ще ни трябва начин да се снабдим с тези резервни части и инструменти. Поне на петнайсетина километра сме от най-близкия магазин. И дори да приемем, че успеем да се снабдим с всичко необходимо, ще ни е нужен някой, който да знае как да поправи тая чудесия. Баща ми ме научи как да сменям масло и да поддържам автомобил що-годе в изправност, но нямам ни най-малка представа как се поправя двигател.
Усмивката на Либи помръкна. Изглеждаше замислена.
– Винаги го наричаш „баща ми“. Никога „татко“ или „тате“, само „баща ми“. Защо?
Не знаех как да отговоря на този въпрос. За мен той винаги беше „баща ми“ Както и майка ми беше „майка“, а не „мама“, предполагам. Това не беше въпрос на едно или друго, просто утвърждаване на общоприет факт – както въздухът си е „въздух“, а мръсотията – „мръсотия“. Аз съм…
– Ансън – изрече тя. – Съжалявам. Не трябваше да повдигам въпроса. Много тъпо от моя страна. Ти току-що си загубил и двамата си родители. Съжалявам.
Тя преплете пръсти с моите. Подържахме се известно време за ръце. Беше хубаво. Ръката ми се чувстваше пуста без нейната. Също както и д-р Огълсби, тя беше споменавала, че понякога се отнасям някъде по време на разговорите ни. Но когато бях с нея, не исках да се „отнасям“.
Насилих се да се усмихна.
– Не е там въпросът. Предполагам, просто никога не съм се замислял за това. Родителите ми никога не са ми разрешавали да се обръщам към тях с „мамо“ и „татко“. Предполагам, това е нормално, като се има предвид, че никога не си знаел каква е алтернативата.
Беше същото като с катинара на хладилника, но не ѝ споделих това. Беше същото като с много други неща, които се случваха из нашата къща. И за тях не ѝ разказах. Бяха минали месеци, откакто за последно си бях вкъщи, и исках да отида там – да видя моя дом, моето езеро. Светът ми гореше в пламъци всяка секунда, откакто бях там последния път. Беше ми любопитно какво е останало. Какво е онова, което дори огънят не бе пожелал.