Измамна светлина [bg]

Отново не беше въпрос.

— Ще мине още малко време — младият инспектор погледна отново към шефа си. — Наистина се чувствам все по-добре.

Но не изглеждаше така. А Гамаш бе загрижен.

Старшият детектив се умълча. Самият той от дълги години не се бе чувствал в по-добра форма. Сега по-често ходеше пеша, а физиотерапията му бе помогнала да си възвърне силата и подвижността. Посещаваше фитнес залата в централата на Sûreté по три пъти седмично. В началото бе унизително, докато се мъчеше да вдигне гири с размера на понички с медена глазура и да се задържи на крос тренажора повече от няколко минути.

Но бе упорствал и упорствал. Силата му бавно се бе върнала и дори бе заякнал повече, отколкото преди акцията във фабриката.

На физическо ниво все още имаше някои остатъчни ефекти. Дясната му ръка трепереше, когато бе уморен или под силно напрежение. Тялото го болеше, когато ставаше сутрин от леглото или след дълго време, прекарано в седнало положение. Обаждаха се и други болежки тук-таме. Но те не бяха нищо в сравнение с емоционалната мъка, с която трябваше да се бори всеки ден.

Някои дни минаваха доста добре. Но други — като този — не.

Подозирал бе, че Жан Ги преминава през вътрешна борба. Съзнаваше, че възстановяването никога не е бързо и праволинейно. Но заместникът му като че ли правеше все повече и повече крачки назад.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попита Гамаш. — Може би да ти дам отпуск, за да се концентрираш върху здравето си? Даниел и Розлин много ще се зарадват, ако им отидеш на гости в Париж. Пътуването може да ти се отрази добре.

Бовоар се разсмя.

— Нима се опитвате да ме убиете?

На лицето на главния инспектор се разля широка усмивка. Трудно можеше да си представи нещо, което да помрачи пътешествие до Париж, но една седмица в малкия апартамент на сина, снахата и двете му малки внучки със сигурност имаше шансове да го стори. С Рен-Мари вече наемаха друг апартамент в близост, когато ги посещаваха.

— Merci, patron. Предпочитам да преследвам хладнокръвни убийци.

Гамаш се засмя. Очертанията на Монреал отвъд реката ставаха все по-ясни. Мон Роял се издигаше насред града. Огромният кръст на върха на хълма не се виждаше в момента, но всяка нощ оживяваше, грейнал като маяк за населението, което вече не вярваше в църквата, а в семейството и приятелството, културата и хуманността.

Но кръста не го беше грижа. Той си сияеше все така ярко.

— Това, че се разделихте с Инид, едва ли е помогнало — отбеляза главният инспектор.

— Всъщност помогна — отвърна Бовоар и намали скоростта, за да се включи в колоните от автомобили на моста. До него Гамаш се взираше в силуетите на сградите. Както винаги. Но сега се обърна и погледна заместника си.

— Как така помогна?

— Беше облекчение за мен. Чувствам се освободен. Съжалявам, че така нараних Инид, но това беше едно от най-хубавите неща, които ми се случиха вследствие на събитията във фабриката.