Тебеширения човек [bg]

Отсреща вдига майка му.

− Здравейте, госпожо Хопкинс. Дейвид там ли е?

− Кой го търси?

Гласът й е слаб и треперлив. Пълна противоположност на ясната, отсечена интонация на майка ми. Майката на Хопо има деменция. Подобно на алцхаймера на баща ми, който обаче започна по-рано и се разви по-бързо.

Затова и Хопо още живее в дома, в който се е родил. За да се грижи за нея. Понякога се шегуваме помежду си, че вече побеляваме, а още не сме напуснали семейните гнезда. Леко горчива шега.

− Аз съм Ед Адамс, госпожо Хопкинс — отвръщам.

− Кой?

− Еди Адамс. Приятелят на Дейвид.

− Той не си е вкъщи.

− А знаете ли кога ще се прибере?

Дълга пауза, след която тонът й става остър.

− Не ме занимавайте повече. Отдавна сме си сменили дограмата.

Тя трясва телефона, а аз гледам слушалката в ръката си. Знам, че не бива да се впечатлявам. Баща ми също губеше нишката на разговора и изтърсваше напълно неочаквани реплики.

Пробвам мобилния на Хопо, но той ме прехвърля на гласова поща. Както винаги. Ако не знаех, че върти бизнес, бих се заклел, че постоянно го държи изключен.

Допивам останките от четвъртото си кафе и повличам нозе към антрето. Макар че септември едва е започнал, навън е застудяло, а вятърът реже като нож. Оглеждам се за дългото си зимно палто. То обикновено виси на закачалката до вратата. Не съм го носил скоро, а сега, когато ми трябва, е изчезнало някъде.

Смръщвам чело. Обичам нещата да бъдат по местата си. Добре помня как започна болестта на баща ми и всеки път, щом забравя къде са ми ключовете, получавам лек пристъп на паника. Първо ти се губят предмети, а после и имената за предметите.

Една сутрин заварих татко в същото това антре да стои и напрегнато да движи устни. После изведнъж плясна с ръце като дете, ухили се и посочи дръжката на вратата.

− Закачалка — обърна се към мен. — Закачалка. Знаех си, че ще се сетя.

Беше толкова радостен и щастлив, че сърце не ми даде да му противореча.

− Браво, татко. Браво на теб.

Озъртам се отново за палтото. Дали пък не съм го оставил горе? Но за какъв дявол ще го нося там? Все пак се качвам в стаята си да проверя. Метнато на таблата на леглото? Не. Върху облегалката на стола? Не. В гардероба? Отварям, започвам да ровя между дрехите и… изведнъж забелязвам нещо, навито на топка, долу, в ъгъла.

Навеждам се и го вадя. Палтото ми. Вторачвам се в него. То е смачкано, цялото на гънки и леко влажно. Мъча се да се сетя кога съм го обличал за последно. Вечерта, когато Мики дойде у нас. Помня как той окачи скъпото си спортно сако до него. А после? Не се сещам да съм го носил повече.

А може и да съм. Може да съм го надянал по-късно същата вечер, да съм излязъл навън в прохладния мрак и… и какво? Да съм бутнал Мики в реката? Абсурд. Не бих забравил, ако съм бутнал приятеля си от детинство в реката посред нощ.