Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Дохождат ни на гости Измирлиев с жена си, добродушна и симпатична жена на средна възраст. Приспиваме Лука, Измирлиев ни раздава по пет лева в стотинки, играем на «31». Аз губя и последната си стотинка, Соня печели. После пеем тихичко стари романси и революционни песни. Пълним чашите с вино, в дванайсет часа ставаш се целуваме. Целуваме се със Соня едва—едва, но ръцете ни кой знае защо се събират и като че ли не искат да се разделят...
Лято 1258—о, месец VII, Монферие, в дома на Бернарови.
Благословете и ни пощадете! Амин.
Тази сутрин Бернарови заминаха на коситба: двамата му синове с жените си и дъщеря му с мъжа си. В къщи останаха внучетата, баба Софи, дядо Жералд и аз. Баба Софи се захвана с внучетата си, а дядо Жералд изведе катъра и взе да го впряга в каручката с високите колелета. Аз бях по—стар от дядо Жералд с пет години. Той 6еше още държелив и як, по жътва стягаше снопи от ръкойките на пожънатия ечемик. Преди 15 години, по време и Монсегюрската война, той се прокрадваше нощем с чувалче сухари на гръб чак до крепостта. Как се катереше по тайните и непристъпни пътеки, само той си знае, навярно го е напътствувал ангел божи. До крепостта горе, във висините, имаше повече от хиляда и петстотин мъжки стъпки. Та дядо Жералд ми рече:
— Братко Лукан, искаш ли да те поразходя до Монсегюр?
Старото ми сърце трепна. Сякаш ледено дихание се спусна от върха на Сен Бартелеми, обвит вечно с мъгли и премина през него. Това дихание мигновено разлюти една стара рана, която никога не зарастваше. С нея се запилях в Ломбардия с надежда да завехне от времето. Къде ти! Зараства ли жива рана? Чуя ли името Монсегюр, от раната се въземат нагоре пламъци, съскат и пращят и сред тях се мятат и извиват в мъки образи на скъпи хора. Най—скъпият на сърцето ми образ излиза напред и ту прави усилия да изскочи от пламъците и да ме докосне, ту се връща отново безнадеждно назад...
Дядо Жералд рече:
— Аз ще ида до селцето да взема от едни хора малко сол назаем, че сме я привършили, а тебе ще оставя на онова място да постоиш и се помолиш. Четиринайсет години не си минавал нататък, нали, братко Лукан?
— Четиринайсет. — Можех ли да кажа друго на дядо Жералд и щеше ли да ме разбере? Щеше ли да повярва, че черинайсет години вече ония пламъци бушуват в сърцети ми през ден, през два?
— Ти ще седиш в каручката, а аз ще водя катъра, защото на някои места пътят се е сринал съвсем!
Само поклатих глава в знак на съгласие, гласът ми беше секнал, за да му кажа: «Благодаря ти, братко Жералд! Благодаря!»
От Монферие до Монсегюр се стига най—много за час. Пътят се изкачва все нагоре, нагоре, докато стигне до една рътлина, откъдето се открива изведнъж изглед към планината. Тази планина израства пред очите на човек като привидение. То е близо, привидението, може да го докоснеш с ръка. Но какво привидение, господи! Една синьозелена планина с гигантска кръгла основа стръмно се извисява нагоре, към облаците, като на върха й едва Видимо се мержелее, издигнат на отвесна скала, приказен, павремени святкащ на слънцето замък. По снагата на планината тук—там пълзят също такива като нея синьо—зеленикави мъгли. Само върхът й, когато го обгърне мъгла, изглежда седефенобял. После пътят слиза надолу и заобикаля планината.
Спуснахме се от рътлината и скоро стигнахме до една просторна поляна. Откъм стръмнината поляната беше обградена с гъсти храсталаци и лещак, а насреща й тъмнееше гора.
Дядо Жералд спря катъра и ми помогна да се смъкна от каручката. Тя беше височка, направена беше да се движи из неравни и изровени пътища.
Останах сам.
Когато каручката се изгуби от погледа ми, аз се повлякох към издигнатата част на поляната и след двайсетина стъпки замрях. Пред краката ми се пречна рядък нисък храсталак, из който се виеше жилава полуизсъхнала трева и бодлив къпинак. Тук—там из тревата и коренищата на къпинака се мяркаха човешки черепи и кости. Те имаха тъмен, жълтеникавосивкав цвят.
Някое време ми се струваше, че земята ту се издига, ту се спуска под краката ми. После скръстих за молитва ръце и с треперещ глас запях: «Veni creator spiritus5». Когато свърших тази молитва, изрекох обредното слово:
Благословете ни, пощадете ни!
Амин!
Да бъде нам според Словото ти.
Отец, син и свети Дух
да опрости всичките ви грехове!
И като нямах повече сили да стоя на краката си, седнах и захлупих лице в шепите си. Раменете ми се затреcoxa, но от очите ми не капна сълза. Когато и това мина, загледах се неволно в един от многото черепи, дето се белееха отпреди ми, и си рекох: «Може би това е Есклармонд?» И чувството на страшна вина така се стовари отгоре ми, сякаш целият Монсегюр легна на плещите ми. Къде беше истината и кое беше правда, и откъде започваше грехът? Моя бедна Есклармонд, праведно ли живяхме, или животът ни мина в заблуда?