В долината на смъртта

Той бързо се отдалечи.

Когато влезе, сеньоритата лежеше в хамака. Тя със сигурност бе разчитала че ще дойде, ала с добър успех симулира дълбока уплаха.

— Боже… мой… вие!

Той пристъпи по-близо с вежлив поздрав.

— Неприятно ли ви е присъствието ми, сеньорита?

— Ох, сър… изплаших се толкова… само защото… — Запъна, свеждайки очи.

— Защото? — застоя той.

— Ами — заговори тя бързо — защото тъкмо си мислех оживено за вас!

— За мен? — заликува онзи.

Кокетката се надигна и се вгледа изпитателно в очите му.

— Да… можете да ми вярвате, мастър Хофтър, вашето доблестно държане и решителното ви поведение биха направили впечатление на всяка жена, съхраняваща още идеала в сърцето си.

— Сеньорита!

— Не ме разбирайте погрешно!… Исках само да кажа, че вие сте един от онези рядко срещани мъже, на които човек би могъл да се осланя.

— Безгранично да се осланя, сеньорита! Моят живот ви принадлежи.

Тя се плъзна от хамака и го погледна изучаващо.

— А ако поискам сега доказателство?

Той опита да улови ръцете й, ала тя се освободи и отстъпи назад.

— Не, скъпи приятелю… първо доказателството!

— Както трябва да сторя?

— Унищожете телеграмата!

Хофтър се сви като под някакъв удар и поклати глава.

— Миранда! — продума умоляващо.

— Благодаря, мастър Хофтър — каза тя с подигравателна физиономия. — Знаех си… А почти бях повярвала на фалшивата ви клетва. Почти… Сбогом!

Извърна се.

— Миранда!

— Какво още? Вратата е там, мастър! Аз не съм жена, с която някой може да си играе.

Той поиска да я задържи, ала тя се изскубна и се изсмя високо.

— Празни думи… нищо повече от думи!

— Миранда, моля те… всичко друго, но от това условие се откажи!

— Не! То или никое!

— Твърдо?

— Твърдо. Още повече като зная, че изпълнението на моето условие за вас е много просто, не носи лоши последствия и избавя една нещастна влюбена двойка от злочестината.

— Как можете да го знаете?

— Знам го, това е достатъчно. А сега ви моля да ме оставите.

Той опита още веднъж да улови ръцете й, ала тя се дръпна до вратата и сложи ръка на бравата.

— Вървете! Напуснете стаята ми, преди някой да ви видял тук… би трябвало да се срамувам, изповядвайки, че бях дарила сърцето си за миг на един… слаб по дух човек! Вървете!

Натисна дръжката.

— Стойте!

— Моля?

Изгледа го с горди, предизвикателни очи.

— Ще го сторя!… Ето хартията!

Той измъкна от джоба си телеграмата и я хвърли на масата.

— Сега доволна ли си?

Погледът му бе отправен кажи-речи с тревога към нея. На устните й се появи усмивка и тя му подаде ръка.

— Изцяло доволна още не. Разбирате, че едно доверие първо трябва отново да се заздрави.

— Миранда!

Вдигна ръце, понечвайки да я прегърне.

— Не, приятелю, тепърва ще ви поставям на изпитание. Дотогава моля да пропускате интимното «ти», както и да не ме наричате просто Миранда.