Десет приключения на Лиско

Най-после настъпи нещо като покой. Тримата се ослушаха. Сега пък тежеше тишината. Никой не знаеше къде са краката му, къде са опашките, ръцете, главите; Лиско направи някакъв опит да се измъкне от възела, но се отказа.

Седнал настрана, Домби сякаш си почиваше, загледан в стената.

— Хайде! — прошепна отнякъде главата на Лиско.

— Какво? — запита главата на Мокси.

— Смехът изчезна — доложи главата на Лиско.

— Но докога? — запита глухо главата на Димби, успяла да се завре някъде в средата на купчината.

— Димби — рече главата на Лиско, — не виждам главата ти, но виждам цялата задна част на тялото ти.

— Така ли? — уплаши се главата на Димби и се измъкна.

Така се развърза първият възел, а после тръгна сравнително

леко — крак след крак, ръка след ръка, опашка след опашка — всеки дойде на мястото си и задиша без особени трудности. Лявото ухо на Мокси висеше пречупено и смачкано. Лиско го изправи и го притисна между лапите си . Ухото клюмна отново, но Лиско увери магарето, че до няколко дни ще се оправи, особено ако нощем ляга върху него и ако поглъща голямо количество витамини. Мокси помоли дотогава да не му се смеят на ухото, а Димби забеляза, че сега му е само до смях, особено след като е чул зловещия смях на… не знам кой си.

— Сега? — запита Мокси.

— На първо време трябва да разберем кой ни е хванал в капана си — отвърна лисичето, загледано в спокойно седящия на земята Домби.

Лиско отиде при него, вдигна го на крака и го остави изправен. Домби прие безропотно новата поза и замръзна в нея.

„Щастливец“ — помисли си Лиско, но гласно не каза нищо.

— Мислиш ли, че капанът е специално за нас? — заинтересува се Мокси.

— А ти как мислиш?

— Може да е за друг — отвърна Мокси. — Чувал съм за някои, които се хващат в капани, поставени за други.

— И кой ще иска да хваща нас? — зададе най-интересния въпрос Димби. — За какво сме му ние? Не пакостим на никого, никой не ни мрази.. Ние сме най-немразените същества.

— Прав си — съгласи се Лиско. — Но дупката е издълбана точно на нашата пътека.

— Така е — въздъхна Димби.

— А смехът, който чухме? — запита накрая Лиско.

Тези думи сложиха край на разговорите. Всички се умълчаха. Мокси погледна към светлото късче над главите им. Горе духаше ветрец, който поклащаше тревите. Показа се крайчецът на бяло облаче. Облачето напомни на Димби за старата му мечта да бъде само облаче и нищо друго. В момента той си помисли, че облачетата не могат да бъдат хванати в капан. Лиско се усмихна.

— Защо се смееш? — нервира се Димби.

— Защото си помислих същото — отвърна той и смигна. Димби зяпна от изненада. Лисичето можеше когато си иска да го учуди. Облачето покри отвора на дупката изцяло, а после се отплесна нанякъде. С изчезването му горе остана пак равното синьо небе.

— Ох! — въздъхна Мокси. Той почака да го запитат за какво въздиша, но никой не го запита. — Веднъж да се измъкна оттук!… Само да се измъкна!… Вече никога няма да се събирам с вас — нито с теб, Лиско, нито с димбовците. Не ме интересуват никакви приключения, ще си паса настрана и ще си гледам живота.