Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Помощ! — почти извика тя и Тласна отчаяно, изплашена, че ще падне. Мъглите под нея се кълбяха и блъскаха като някакъв черен океан, пълен с прокълнати души.
— Не бива да се безпокоиш толкова много — посъветва я Келсайър. — По-лесно е да балансираш във въздуха, ако разполагаш с три котви, но и с една ще се справиш чудесно. Тялото ти е свикнало само да намира точката на равновесие. Част от това, което си научила покрай ходенето, се прехвърля и върху аломантията. Достатъчно е да стоиш неподвижно, на ръба на способността си да Тласкаш, и ще си съвсем стабилна — умът и тялото ти ще коригират всички леки отклонения от центъра на котвата под теб и ще ти пречат да се прекатуриш настрани. Но ако Тласнеш нещо друго или се придвижиш леко встрани… тогава ще изгубиш котвата долу и няма да можеш да Тласкаш право нагоре. Ще полетиш към земята като пусната от стената оловна топка.
— Келсайър… — прошепна тя.
— Вин, надявам се, че не се боиш от височината — рече той. — Това е доста сериозен недостатък за всеки Мъглороден.
— Аз… не се… страхувам… от високото — процеди тя през стиснати зъби. „Но и не съм свикнала да вися във въздуха на сто крачки над проклетата улица!“
Келсайър се изкиска, но Вин усети някаква сила да я тегли за тежестите на колана към него. Той я улови за ръкава, прехвърли я през ръба и когато тя стъпи до него, протегна ръка над стената. Миг по-късно металният слитък профуча нагоре и се озова в шепата му.
— Добра работа — рече той. — А сега, да се спуснем долу.
И хвърли слитъка през рамо, право в тъмните мъгли от другата страна на стената.
— Там ли? — попита Вин. — Извън градските стени? През нощта?
Келсайър се усмихна по своя вбесяващ начин, пристъпи към отсрещния ръб и се покатери на бойниците.
— Да се променя силата, с която Тласкаш или Теглиш, е трудно, но възможно. По-добре е да паднеш малко надолу, а после леко да усилиш силата на Тласъка. Пак отпускаш, пак Тласкаш и така до земята. Лесно ще уловиш ритъма.
— Келсайър… Аз не мога…
— Вин, сега си на върха на градската стена — рече той и пристъпи във въздуха. Остана да виси там, докато продължаваше с обясненията. — Има само два пътя надолу. Или трябва да скочиш, или да обясниш на патрула защо една Мъглородна предпочита да използва стълбите.
Вин се огледа загрижено и едва сега забеляза приближаващи се светлинки на фенери.
Погледна към Келсайър, но той беше изчезвал. Изруга тихо, наведе се през ръба на стената и втренчи поглед в мъглите. Вече чуваше ясно тихите гласове на стражите.
Келсайър беше прав: нямаше голям избор. Вярно, че не се страхуваше особено от високото, но на кого не би се свило сърцето, докато стои на ръба на високата стена и гледа към мрака долу, където може би го дебне смъртта?
„Дано Келсайър не е под мен“ — помисли тя и провери синята линия, за да се увери, че е точно над слитъка. После пристъпи напред…
И полетя надолу. Тласна рефлексивно стоманата, но траекторията й беше встрани от слитъка, а не точно над него. Като последствие от това Тласъкът я измести още по-далече и тя се запремята във въздуха.
Завладяна от нарастваща паника, Тласна отново — този път по-силно, като разпали стоманата. Внезапното усилие я изстреля обратно нагоре и тя се извиси високо над стената. Преминаващите наблизо стражи се извърнаха изненадано, но лицата им се изгубиха в мъглите веднага щом Вин отново профуча надолу.
Със замъглен от ужас ум тя машинално посегна и се Притегли към слитъка, опита се да се закотви към него. И, разбира се, металният къс полетя право към нея.
„Изгубена съм!“
После тялото й подскочи, дръпнато за колана. Падането й се забави и накрая тя остана да виси кротко във въздуха. Келсайър се появи от мъглите, изправен на земята точно под нея. С обичайната си усмивка.
Остави я да се спусне последните няколко крачки и я улови, преди да стъпи на меката земя. Вин трепереше и се опитваше да си поеме дъх.
— И това ако не беше забавно — подметна Келсайър.
Тя не отговори.
Келсайър седна на един камък и млъкна, очевидно, за да й даде възможност да се окопити. След малко тя разпали пютриум, за да овладее нервността си.
— Добре се справи — рече Келсайър.
— За малко да умра.
— Всеки си мисли така първия път — рече Келсайър. — Тегленето на желязо и Тласкането на стомана са опасни занятия. Можеш да се набучиш на някой къс, докато го Теглиш към себе си, или да скочиш толкова високо, че да се откъснеш от котвата. Има цял куп подобни грешки. От опит знам, че колкото по-рано се сблъскаш с тези неприятни обстоятелства, толкова по-добре. Особено когато до теб има човек, който да те улови в нужния миг. Както и да е, предполагам, вече разбираш защо за аломанта е важно да носи колкото се може по-малко метал върху тялото си.