Нежният звяр
- Автор: Шанън Колийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният звяр». Краткое содержание книги:
Само тази вечер щеше да живее за мига.
Никога нямаше да се омъжи, така че това нямаше никакво значение.
Това си повтаряше, докато се събличаше с треперещи ръце. Нахлузи скандалната прозрачна нощница. Сърцето й биеше диво, когато се излегна върху червените покривки на леглото.
Бавните му стъпки се приближаваха все повече, сякаш й даваше време да се откаже. Тя усили лампата, нетърпелива да види лицето му. Главата му се появи зад завесата…
Сърцето й се преобърна, после изстина като бучка лед в гърдите й.
Той беше с маска. Нова маска — усмихната, нежна, сапфиреносиня, за да подхожда на скъпия му халат, но все пак нещо, което ги разделяше.
Тя извърна глава, изведнъж почувствала срам от погледа му. Усети как леглото поддава, когато той седна до нея. Тя се опита да се отдръпне, но той я бутна нежно назад.
— О, Калиста, ако знаеш откога мечтая да те видя така. Колко си красива — слонова кост и пламък върху червената покривка. — Ръката му проследи извивките на тялото й — от ръката, по тънката талия, по хълбока, крака. — Прекрасно. Никой друг мъж няма да те има, освен мен.
Собственическата нотка в гласа му още повече наруши прекрасния сън. Всеки момент той щеше да секне, оставяйки я с разбито и окървавено сърце. Тя не помръдна, затворила очи, което той очевидно вземаше за срамежливост. Наведе се и я целуна нежно. Устните й трепнаха под неговите, възбуждайки го още повече.
— Никога няма да забравя този момент — прошепна той. — Най-после си наистина моя. — Той я надигна и я заведе до огледалото. — Ела, скъпа. Искам да ти дам нещо.
Тя видя, че бърка в джоба си, откъдето извади тънка златна верижка. Златният пламък улови слабата светлина. Той сложи верижката на врата й — един скъпоценен камък, който би разпознала и в тъмнината, само по тежестта и допира до него.
Той й даде Жълтата роза. Не като знак за преданост, а като знак за собственост. Тя едва чу следващите му думи, които силните удари на сърцето й заглушаваха:
— Давам ти това, за да подчертая силата на клетвата си. Кълна се, че нашата първа брачна нощ идва само един ден по-рано. Утре ще се оженим със специално разрешение.
Калиста беше като хипнотизирана от огърлицата. Големият камък беше заобиколен от малки, идеални бели диаманти. Дори в мъждивата светлина камъкът, за който бяха умирали хора, блестеше. Калиста го докосна. Хенри й беше обещал, че един ден той щеше да бъде неин, без да предполага, че ще й го даде друг мъж.
А този мъж не правеше фалшиви обяснения в любов. Но ръцете му бяха несръчни, докато закопчаваше нежната верижка, и тя не се усъмни в нетърпението му. Камъкът се намести между гърдите й — студен и твърд.
Наистина го чувстваше като камък на шията — като символ на това, което представляваше Дрейк. Твърд, затворен в себе си, заобиколен от красиви вещи, отразяващи светлината, вместо да я поглъща.
С този подарък победата му над нея беше окончателна. Очакваше от нея да му даде последното, което още не й бе взел, докато той дори нямаше да й покаже лицето си.
Но тя пък имаше нещо, което ценеше повече от девствеността си — самоуважението си. Той леко галеше раменете й, въпреки че тя разкриваше толкова много плът на мъж, който не й беше съпруг. Проклет да е, той повече нямаше да използва тези силни ръце и проклетата си нежност срещу нея!
Измъквайки се леко, тя каза:
— Много мило от ваша страна, сър, но си имам достатъчно скъпоценности. — Тя понечи да разкопчае верижката.
Той остана на мястото си, но тя разбра, че се е намръщил, защото ъгълчетата на устните му се изкривиха надолу.
— Не разбираш ли, че ти връщам този камък, принадлежал на семейството ти, като знак за клетвата, която ти давам?
— Даваш ми това, което си ми откраднал? — Тази проклета верижка не можеше да се разкопчае.
Той стана зловещо спокоен.
— Не съм те молил за благодарност.
— А какво искаш от мен тогава?
Той махна с ръка, но поклати глава, сякаш нямаше думи, които да изразят разочарованието му.
— Нищо не съм искал. Просто давах. Ако не можеш да разбереш това, значи е безнадеждно.
Калиста дръпна верижката и счупи тънката закопчалка, доволна, че болката попречи на сълзите й да рукнат.
— Наистина, точно така правеше. — Тя му хвърли огърлицата. — Задръж я, ще подхожда на останалите ти съкровища. Виждам колко много радост ти доставят.
Той я хвана. Стисна я толкова силно, че дребните фасетки сигурно се забиха в дланта му. Между стиснатите му пръсти бликна кръв.
Тя се обърна, за да не вижда болката му. Имаше си достатъчно от своята, с която трябваше да се справя. Сподавяйки риданието си с изключително усилие на волята, тя каза: