Нежният звяр
- Автор: Шанън Колийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният звяр». Краткое содержание книги:
Най-после тя стигна до спалнята. Самотно убежище, може би, но беше очевидно, че той никога няма да се откаже от отмъщението си спрямо Хенри. Не можеха да бъдат нищо един за друг, най-малкото съпруг и съпруга.
Тя се караше безмълвно на себе си през последвалия половин час, ослушвайки се за отварянето на вратата към тайното стълбище, но така и не го чу.
Когато Клайд зави зад ъгъла към мястото, където трябваше да остави доставката, той видя Куотърмейн и един съдия. Той отпусна юздите, стараейки се да пропъди от лицето си паниката. Когато двамата мъже спряха конете си пред него, той беше принуден също да спре.
— Да, джентълмени, мога ли да ви помогна с нещо?
Съдията, пълен мъж, отвори уста, но Куотърмейн го изпревари:
— Добър опит, Хейнс. Можеш да кажеш на дявола, който ти е господар, че може и да измами хората ми с гадния си номер, но аз съм направен от по-закалена стомана. Слез долу, за да претърсим каруцата. — Куотърмейн слезе от коня си.
— И защо, за Бога, трябва да го направя?
— Защото съм повдигнал официално обвинение към теб и господаря ти тази сутрин. За една дребна измяна — отпечатването и разпространението на „Писмата на Джуниъс“.
Върху дългото лице на Клайд се изписа изненада.
— Така ли? Е, в такъв случай, търсете. — Той слезе от каруцата.
Съдията се поколеба, но изсумтя и също слезе от коня си. Отиде при Куотърмейн и двамата заедно започнаха да ровят из дребната покъщнина, която беше натоварена на каруцата.
Събра се тълпа зяпачи. При други обстоятелства Клайд би се позабавлявал добре за тяхна сметка.
— Ей, ако намерите някоя лира из тези дивани, ще я дадете на мен! — каза един младеж, който доста приличаше на джебчия.
Дебела перачка се изкикоти.
— Ще трябва да се биеш с мен, за да я получиш!
Тълпата се заля от смях. Съдията спря за миг търсенето, поглеждайки неспокойно към кръга лица, които го заобикаляха. Куотърмейн обаче въобще не вдигна поглед.
„Спокойно е копелето“ — реши Клайд. — „Да видим колко дълго ще остане спокойно.“ Клайд се усмихна приятелски на тълпата зяпачи и им намигна.
— Задръж си лирата, сър — извика един ковач. — Ще имаш нужда от нея, когато добрият човечец се разправи с вас.
Клайд обикновено ненавиждаше класовите сблъсъци, но този случай не беше обикновен, дори и като се имат предвид всичките му многобройни преживелици. Ако продължаваха да ровят из мебелите, можеха случайно да измъкнат някоя дъска от дъното.
— Право казва човекът — съгласи се Клайд. — Аз съм само един човек, който работи, за да изкарва прехраната си, както и вие. А ако закъснея много с доставката, може да се окажа на улицата, без никакви препоръки от господаря. — Той извади джобния си часовник и го погледна, преструвайки се на разтревожен.
Ковачът се намръщи и хвана Куотърмейн за яката.
— Какво търсиш?
Куотърмейн беше достатъчно висок, за да погледне ковача в очите, но не можеше да се сравнява с него по сила. Въпреки това той безстрашно отблъсна грубата му ръка.
— Не е твоя работа, приятел, но имам причина да смятам, че този човек разнася онези „Писма на Джуниъс“.
Съдията пребледня и погледна неспокойно към Куотърмейн, давайки му знак да замълчи, но той дори не забеляза.
Онези, в края на събралия се кръг зяпачи, които бяха започнали да се оттеглят, замръзнаха на местата си и се обърнаха. Започнаха да шепнат, но шумът се увеличи, когато Куотърмейн премести един умивалник, за да разгледа дъските на пода на каруцата.
— „Писмата на Джуниъс“ Отдавна не съм ги чела — каза перачката, а останалите я изгледаха завистливо. Тя можеше да чете? — Баща ми беше свещеник. Научи ме да чета, за да мога да чета Библията.
— Пусни го — изръмжа ковачът.
— Може ли да ми дадете едно, ако ги намерите? Ще накарам момичето ми да ми го прочете — каза дребният джебчия.
Съдията надигна тежкото си тяло.
— Вижте какво, тук се занимаваме с кралски работи, защо и вие не отидете да се занимавате със своите?
Ковачът придоби вид на разгневен бик.
— Никои не може да ми заповядва, дори самият крал. Държа ковачницата си не с негова помощ, а въпреки него, тъй като той ми пречи с всичките си данъци. Казвам ти: пусни човека да си ходи. Ние също трябва да си изкарваме прехраната.
Дочуха се одобрителни възгласи. Тълпата започна да се приближава към каруцата и мъжете, които я претърсваха. Куотърмейн, който тъкмо почукваше дъските на пода, беше блъснат.
Той се обърна и синият му поглед се впи в очите на ковача.
— Махай се оттук тогава и отивай да служиш, на когото си искаш.
Погледът на съдията прескачаше от едно гневно лице на друго. Когато ковачът стисна яките си юмруци и сведе глава, готов за нападение, съдията вдигна ръце.