Живот на заем ((Небето няма избраници))

— Защо? Страхувате се да не се превърнат във всекидневие ли?

— Не. Но тези празненства… как да се изразя… ме настройват меланхолично. Човек прибягва към тях най-често, когато иска да забрави нещо, но това рядко му се удава. А и другите не го забравят.

— Аз не искам нищо да забравя.

— Нима? — попита Левали вежливо.

— Сега вече не — отвърна Лилиан.

Левали се усмихна.

— Казват, че в древността на това място се е издигала римска вила, в която са се устройвали пищни празненства с красиви римлянки и факелни шествия, озарени от отблясъците на огнедишащата Етна. Мислите ли, че древните римляни са били по-близо до разрешението на загадката?

— Каква загадка?

— Защо живеем.

— А нима ние живеем?

— Навярно не, щом си задаваме въпроси. Простете, че поведох този разговор. Ние италианците сме меланхолични натури, макар и да изглежда тъкмо обратното. Видът ни лъже.

— Кой не е меланхоличен? — каза Лилиан. — Дори конярите не са постоянно весели.

Тя се услуша и доловила приближаващия шум от колата на Клерфе, се усмихна.

— Преданието разказва — продължи Левали, — че последната владетелка на тази вила с настъпването на утрото заповядвала да умъртвяват любовниците й. Тази римлянка била романтична особа и не можела да се примири с разочарованието, настъпващо след илюзиите на нощта.

— Колко сложно! — възкликна Лилиан. — Нима не е могла просто да ги отпраща преди разсъмване? Или сама да си тръгва?

Левали й предложи ръката си.

— Да си тръгнеш не винаги е най-простото, щом като от себе си не можеш да избягаш.

— Винаги е просто, щом си наясно, че стремежът към собственост само ти налага ограничения… и че нищо не можеш да удържиш, дори самия себе си…

Тръгнаха към мястото, където свиреше музика.

— Нима вие не желаете да притежавате нищо? — попита Левали.

— Желая да притежавам толкова много неща, на този свят — отвърна Лилиан, — затова не желая нищо. То е почти същото.

— Почти! — Той целуна ръката й. — А сега ще ви заведа отсреща при кипарисите. Зад тях сме построили танцова площадка със стъклен под, осветен отвътре. Такива светещи дансинги видях в летните ресторанти из Ривиерата и реших да използувам идеята. А ето и вашите кавалери — тук са се събрали половината Неапол, Палермо и Рим.

— Човек може да бъде или зрител, или действуващо лице — каза Левали, обръщайки се към Клерфе.

— Или и двете.

— Аз предпочитам да бъда само зрител. Който върши и едното, и другото, е непълноценен и в двете.

Те седяха на терасата и наблюдаваха жените, които танцуваха пред кипарисите на осветения стъклен дансинг. Лилиан танцуваше с принц Фиола.

— Тя е същински огън — каза Левали на Клерфе. — Погледнете я само как танцува! Спомняте ли си жените от помпейските мозайки? Женските образи, пресъздадени от изкуството, затова са прекрасни, защото в тях е отстранено всичко случайно и е изобразена единствено красотата. Виждали ли сте изображенията от двореца на критския цар Минос? А египтянките от епохата на Ехнатон? Помните ли онези порочни танцьорки и млади царици с удължени очи и тесни лица? Във всички тях пламти огън. А сега погледнете тази танцова площадка! Не ви ли се струва, че жените сякаш плуват сред мекотата на изкуствените адски пламъци, които сме запалили с помощта на техниката, стъклото и електричеството. Поръчах да построят тази площадка, за да мога да наблюдавам светлината на този изкуствен ад, как сякаш гори изпод роклите и огнените езици се плъзгат по женските тела, а по слепоочията и раменете им струи хладната светлина от луната и звездите… Пред тази алегория човек може да се посмее или да помечтае за няколко минути. Така красиви са тези жени, които ни пречат да станем полубогове, превръщайки ни в бащи на семейства, порядъчни граждани и печеловници, след като са ни омотали в своите мрежи с обещанията си да направят от нас богове. Кажете, нима не са красиви?