Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
— Наистина моден костюм за езда?
— Най-модният, какъвто може да се намери в цялата долина на Темза — заяви той екстравагантно.
— Добре, предполагам, че мога да опитам — измърмори тя все още със съмнение.
Катон се обърна и отвори вратата.
— Ела. Ще ти покажа, че няма от какво да се страхуваш.
Фийби нерешително взе перото и хартията.
— Ако не ми хареса, нали няма да настоявате?
— Ще направя всичко възможно, за да ти хареса — каза той убедително, докато я водеше по коридора. — Облечи друга рокля, да не е като за прием в двореца… о, и не забравяй панталоните. Не можеш да яздиш без тях. Вземи от Оливия, ако нямаш собствени.
— Оливия има друга фигура — изтъкна Фийби. — Краката й са по-дълги и няма ханш.
Катон махна пренебрежително пред тази подробност и Фийби хукна да търси Оливия, без изобщо да прелива от ентусиазъм.
Катон я очакваше в преддверието, потупвайки с камшика за езда по ботуша си, когато тя се спусна по стълбите след двадесет минути с мъченическо изражение. Панталоните на Оливия бяха живо нещастие: трябваше да ги навие на талията и да не закопчава копчетата. Това не се виждаше под старата й рокля, но тя въпреки това се чувстваше като особено зле увита сарма.
— Защо се забави толкова? — И Катон се обърна нетърпеливо към входната врата.
Фийби не обърна внимание на въпроса, дърпайки неприятно подпълнената си талия.
— Защо трябва да правя това? Добре си бях досега, без да яздя. — Спря на най-долното стъпало. — Когато се наложи, яздя на допълнително седло.
— Довери ми се — Катон се обърна, пое ръката и я поведе уверено към конюшнята.
Фийби с облекчение видя, че кобилката беше доста дребна и имаше задоволително широк гръб. Стоеше кротко до камъка за качване, а един коняр я държеше за юздата. Тя обърна глава и погледна без никакво любопитство как Фийби, все още придържана от съпруга си, се приближава към нея по нападалата върху каменния под слама.
— Докосни ноздрите й — инструктира я Катон.
Фийби послушно проточи пръст, пипна кадифената повърхност на ноздрите на кобилата, после отдръпна ръка с изражението на човек, който си е свършил работата добре.
— Погали я по врата… ето така.
За да й покаже, Катон прокара ръка по врата на кобилата. Животното вдигна глава и изцвили. Фийби отскочи назад.
— Не ставай глупава, Фийби! — Катон взе ръката й и я положи на врата на кобилата. — Тя се казва Сорел. Поговори й. Обръщай се към нея с името й, за да свикне с гласа ти.
— Не виждам защо да говоря на конете. Те не могат да ми отговарят — каза Фийби, опитвайки се да освободи ръката си. Пръстите на Катон стиснаха още по-здраво китката й и задържаха ръката й на място, Фийби загледа вълничките, пробягващи под кожата на кобилата. Конският мирис изпълни ноздрите й и тя набърчи нос. Добре усещаше топлината на животното под дланта си. Отново се опита да се освободи и този път Катон я пусна.
Но само за момент.
— Сега се качи на гърба й — нареди той. — Стъпи на камъка.
Изглеждаше лесно. Фийби стъпи на камъка, застъпвайки подгъва на роклята. Чу се изпращяване и роклята се разпра.
— Виж какво стана! — Тя хвърли разярен поглед към Катон. — Съсипана е. Не мога да правя това с обикновена рокля. Защо да не почакаме, докато се снабдя с подходящите дрехи?
Въпросът, изпълнен с надежда, попадна на камениста почва.
— Ти и без това през повечето време ходиш облечена като бостанско плашило — каза безмилостно Катон. — Просто се качвай, нямаме цял ден на разположение.
Той подхвана седалището й с две ръце и безцеремонно я бутна да се качи на камъка.
— Сложи си крака в стремето, хвани се за лъка на седлото и се изтегли нагоре… сигурно някога си се качвала на кон.
— Защо мислиш, че няма да избяга и да ме отнесе? — запита Фийби. — Всички други коне, на които съм се качвала, правеха така. Защо този да е по-различен?
— Защото аз ще я държа — отвърна Катон, вземайки юздата от коняря. — Тя няма никъде да отиде. Само си повдигни полата; панталоните осигуряват приличието.
— Ти така си мислиш — измърмори Фийби.
Тя вдигна полите си, пъхна крак в стремето и се надигна нагоре, сграбчи лъка на седлото, засили се, преметна крак и тупна на седлото. Конят се раздвижи, усещайки тежината й. Фийби изпищя и се вкопчи за седлото.
— Отпусни се — каза Катон и това прозвуча като пълна безсмислица в ушите на Фийби.
Той окачи дълъг повод на юздата на кобилата и я поведе през двора на конюшнята към заграденото място, а Фийби си мърмореше през зъби и се стискаше с все сила за лъка на седлото.
В заграденото място Катон се отдалечи от кобилата и опъна повода, Фийби го загледа ужасена.