Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

— Какво, да не искаш после да ми кажеш: не чух за какво си приказвахте?

Дементиев продължи да седи там, с неудобно провесени крака:

— Горещо ми е.

Твардовски не мирясваше:

— А, значи разчиташ да хванеш пневмония. И после да се спотайваш в кревата колкото трябва?

На Дементиев му се наложи да слезе и да седне с всички. Беше толкова потиснат, че дори не се опита да отвърне на шегата с шега. Той отдавна и правилно предчувстваше докъде ще ги доведе тази игра с тихия рязански автор.

А дебатите трябваше да започне Кондратович. Лицето на Кондратович сякаш беше пригодено към убедено изразяване на вече съществуващо, вече формулирано мнение. Тогава той умее и да говори с искрена развълнуваност, в захлас, като че ли е готов дори да умре за това мнение, толкова е верен на службата. Но не си представям лицето му, озарено от самостоятелно зреещо убеждение. Непоносимо би било за Кондратович да започне тия дебати, ако дългогодишното му общуване с цензурата не беше изравнило обонянието му с нейното. Както вътре във военния бинокъл вече се съдържа ъгломерната скала и се наслагва върху всичко видимо, така и очите на Кондратович постоянно виждаха деленията от червената линия на опасността.

Кондратович изрази радостта си, че „не е умрял жанрът на романа“, ето че той се движи. И все пак изръмжа тихичко за „подкопаването на основите“, „колкото по-голяма е художествената сила на изложението, толкова повече разобличенията прерастват в символ“ („Е — успокои го А. Т., — за комунистическата идея тук не става дума“). Но нали освободеният секретар не е просто конкретният парторг Степанов, това е символ! Кондратович предлагаше „да се изваждат карфиците на озлобеността“ от произведението тук и там, тия места са много на брой. Намери много „излишно“ дори в главата за Голяма Лубянка. Стреснало го, че лубянските стъпъла са се протрили за трийсет години, „значи пада сянка и върху Дзержински?“ — А заключението му беше „и така, и вака“, както за „Денисович“ навремето: „Да се напечата е невъзможно. Но и да не се напечата е морално невъзможно: как ще допуснем това произведение да си стои, а читателите да не го четат?“

Сложна задача им беше дал Главният! Мекото връхче на носовете им усещаше, че боцка, и правилно им подсказваше — не бива, а Главният ги подканваше: може! по тази диря!

След това говори мудният предпазлив видял и патил Закс. Той беше толкова уплашен, че дори обичайното му покорство пред Твардовски се свличаше. Започна оттам, че трябвало да четат втори път (тоест да спечелят време). Че се радва: всички разбират (ама Твардовски не разбираше! това му беше мъката, натам теглеше и намекваше) изключителната трудност на този случай. Че всъщност той нищо не предлага, а усеща. Усеща следното: не са нужни и не са интересни всички глави извън затвора, не е нужно това разпростиране върху обществото. И не е правилно, че по време на война на войника му било по-трудно, отколкото на кореспондента: и измежду кореспондентите сума бяха убити (и самият Закс беше работил в такъв вестник). И освен това го тревожи въпросът за секретната телефония. (Не го подведе цензорският му нюх! А Твардовски простодушно му възрази: „Ама това е напълно фантастично хрумване. Но е измислено много сполучливо!“) И не му харесвала сцената с Агния и цялото това християнство. И където героите философстват — също било зле. И необикновено пълен бил комплектът от заяжданици, сякаш авторът специално се е старал нищо да не пропусне. И нощта на Ройтман не му харесваше кой знае колко. (Това ми го каза после и насаме.)