Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Ще рискувам. — Той я завъртя.
В мига, в който я обгърна с ръце за валса, го обзе непонятно собственическо чувство. Което беше абсурд. Той действително беше спомогнал за промяната й, действително беше участвал в едно „укротяване на опърничавата“, но тя не беше негово творение. Само я беше подтикнал да извади на показ добрите качества, които дремеха в нея.
Дори не му се искаше да мисли, че жадува за физическата й близост. Не можеше да отрече, че му липсва компанията й, общуването с нея в спокойната атмосфера на Олдърс Нест. И то изключително много. Не можеха да прекарат много време заедно на този бал. Най-много един танц, ако не искаше да зашушукат. Ала копнееше да бъде повече с нея, отново да чуе смеха й, да се наслаждава на нейната духовитост.
Прекалено рано я беше пуснал да си ходи, но нямаше как. Беше обзет от мисли за тялото й, вместо за довършване на започнатия урок. Слава Богу, че тя беше схватлива ученичка. Но макар че вече не можеше да обсебва времето й, той си бе внушил, че трябва да я наглежда, а сега искаше да се увери, че не я е тласнал към другата крайност.
Тя се чувстваше добре с него, или поне така изглеждаше. Дали беше спокойна заради всичко, което бяха изживели? Дали го смяташе за приятел? Тепърва щеше да се види какво е отношението й към другите мъже. Унилият израз, с който бе влязла в балната зала, го тревожеше.
— Трудно ми е да те докосвам, без да те вкусвам. — Мили Боже, на глас ли беше изрекъл думите? Сигурно, защото тя поруменя. — Не, недей да се червиш — побърза да добави той. Ставаш прекалено хубава, когато пламваш така — като алена роза. — По страните й избиха червени петна. — Така е по-добре. Тези петна наистина ти отиват. Много пъти съм си го мислил.
— Ужасен си! — засмя се тя.
— Не, страхотен съм. Нямам равен на себе си, ако искаш да знаеш. Аз съм най-страхотният мъж в Лондон.
— О, я стига!
— По-добре ли се чувстваш?
Тя го погледна недоумяващо.
— Не знаех, че се чувствам зле.
— Не беше на себе си, когато влезе.
— А, това ли. Говорих със Сабрина. Не ми бе лесно, това е.
— Да не би тя да е отказала да те изслуша?
— Ами не. Щом толкова държиш да знаеш, извиних й се.
— Не заради мен, надявам се.
— Не. Всъщност ми олекна, все едно от плещите ми е паднал товар. Вероятно ще се чувствам още по-добре, ако знам, че ми е простила.
Рейф се намръщи.
— Не е ли? Това не ми звучи в неин стил.
— Не, не ме разбра. Може и да ми е простила, просто не останах достатъчно дълго да разбера. Боя се, че ме… досрамя.
— Досрамяло те е, а? — хитро я погледна той. — Няма нищо нередно да си признаеш, че си плакала.
— Недей да предполагаш…
— А ти не започвай да лъжеш отново! — прекъсна я той.
— О, престани! Ще наричам нещата както си искам. Да не би да предпочиташ отново да се изчервя?
Той се засмя.
— Щом е така, непременно наричай нещата както си искаш.
ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Тя отново се намираше в обятията му, но не беше същото, когато десетки очи се впиваха в тях. На Офелия й беше трудно да се оправя с емоциите си и да контролира поведението си, когато цялото внимание на Рейф бе насочено към нея. Трябваше да скрива усмивките си — твърде много хора ги гледаха. Трябваше да избягва погледа му, защото бе твърде лесно да се загуби в синевата на очите му и да забрави къде се намира.
В официално облекло този мъж бе прекалено красив. Всяка жена в залата вероятно й завиждаше, и то не по обичайните причини! В черен фрак, със снежнобяло шалче, Рейф бе зашеметяващ.
А и палавият му намек, че искал да я вкуси! Боже, не можеше да повярва! При тези думи краката й се бяха подкосили. Как можеше да я заслепи с чувственото си излъчване чак сега, когато не можеха да сторят нищо, за да задоволят сексуалните си щения. Щеше й се да мисли, че той просто не може да се стърпи, но вероятно Рейф се чувстваше по-сигурен, защото нито тя, нито той можеха да откликнат на желанията си.
Танцът приключи неочаквано скоро. И по-добре. Офелия едва се удържаше да не докосне Рейф на едно по-интимно място от китката.
— Знаех, че ще бъдеш тук — свенливо си призна тя.
— Значи си хванала слугата ми да шпионира?
— Какъв слуга?
— Няма значение. Как разбра?
— Женска интуиция. Може би защото ти подхвърли, че смяташ да ми помогнеш с намирането на съпруг.
Всъщност Офелия се надяваше, че Рейф ще я поправи, но той се задоволи да отговори:
— Аха! Не забравяй, че трябва да обсъдим въпроса внимателно. Нали не искаш да преминеш от опеката на баща си под нечия друга? Между впрочем, как мина срещата ви, освен че той те ядоса?