Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Наистина ли ме смяташ способна на подобна низост?
— Спомням си, че когато беше на десет години, изтича да съобщиш на татко, че съм си построил нова крепост.
— Ти съсипа градинския лабиринт с тази твоя крепост, защото направи изход в най-заплетената част, а аз тъкмо бях открила как се излиза оттам. Но ти трябваше да улесниш нещата… пък и тогава бях малка.
— И още си малка.
— Как смееш…
Заяждаха се по този начин до края на пътуването, което не беше чак толкова дълго и определено не беше странно, като се имаше предвид, че Рейф обичаше да дразни сестра си. Но с наближаването на Норфорд Хол настъпи напрегнато мълчание. Имението на херцога заемаше толкова обширна площ, че се виждаше добре и от двете страни на каретата. Дом. Семейство. Слуги, с които бяха отраснали като с близки хора. Съкровищница от спомени бе свързана с това старо имение, и при мисълта за него Рейфиъл винаги се изпълваше с топло чувство на умиротворение и радост.
Два дни Офелия не излезе от стаята си. Боеше се, че ще избухне в плач, ако някой я погледне накриво, а после ще го застреля. Люшкаше се напред-назад между острата болка в гърдите, която я караше да лее потоци от сълзи, и убийствен гняв, насочен към един точно определен човек.
Беше бясна на себе си, че се е оказала толкова лековерна. Беше решила, че Рейф действително се опитва да й помогне, когато той само е искал да спечели някакъв си бас. И да я вкара в леглото си. Преструвал се е, че не желае да я люби, но вероятно всичко е било планирано още от самото начало. Той беше толкова добър в прелъстяването, че тя дори не разбра, че е прелъстена! Не можеше да избие от главата си представата как двамата приятели й се смеят.
Сейди не можа да я накара да й разкаже за неволите си. Този път тактиката й с мълчанието не даде резултат. Още един недостатък ли си беше отишъл завинаги? Майка й също не успя да я накара да говори. Офелия нямаше да каже на никого на каква глупачка са я направили. Но Мери упорстваше. Отказваше да се предаде, докато дъщеря й не възвърне настроението си, тъй че когато за пореден път почука на вратата й, тя се помъчи да я успокои.
— По-добре ли се чувстваш? — попита майка й, като подаде глава в стаята.
— Всичко е наред, мамо, не е нужно да се безпокоиш. Добре съм.
Не беше добре, но не искаше Мери да се тревожи за нея. Когато влезе в стаята обаче, майка й още бе притеснена.
— Сега искаш ли да поговорим?
— Не, ако обичаш. Просто повярвах на някои неща, които се оказаха неистини.
— Но ги преодоля?
— Да, разбира се. Просто отдадох ненужно голямо значение на случилото се. Не беше нищо важно. — Офелия изобрази усмивка, която започна да се превръща в гримаса и младата жена бързо се извърна, за да не забележи майка й. — Изненадана съм, че татко не е заблъскал с юмруци по вратата ми — продължи тя. — Вероятно скърца със зъби, че съм изпуснала два дни от лова на съпрузи.
— Всъщност рядко съм го виждала в толкова добро настроение — замислено се намръщи майка й. — Дори не ми проглуши ушите с тирадите си, че онази вечер сме отишли на бал, без да му се обадим. Последния път, когато го видях да се усмихва толкова, беше изкарал много пари от едно капиталовложение. Вероятно и сега става дума за същото.
— Не ти ли казва, когато нещо подобно се случи?
— Боже, не! Той смята, че нищо не разбирам от тези въпроси.
Офелия се засмя. За пръв път изпита желание да се посмее от вечерта на бала у лейди Уилкот.
— Вероятно би могла да го научиш на едно-друго…
— Шшт! — усмихна й се Мери. — Предпочитам баща ти да не знае. Ще го оставя да запази илюзиите си… или в случая, заблудите си.
Моментът на лекомислено веселие отмина. За пореден път на Офелия й се наложи да премълчи подигравателна бележка по адрес на баща си. После се запита защо всъщност се сдържа. Майка й чудесно знаеше какво е нейното отношение към баща й. Затова се поддаде на порива и извика:
— Да ти кажа, мамо, ще ми се да признаеш, че си изневерила, че татко всъщност не ми е баща.
Мери въздъхна:
— Скъпа, понякога ми се ще да мога да направя такова признание, но само заради теб. Знам, че двамата не се разбирате и това е срамота. Но ти сама виждаш, че го обичам. Той е добър човек, но на моменти може да бъде ужасно деспотичен — ядосано завърши тя.
— По отношение на мен.
— Да. Но не се ядосвай, мила. Някой ден ще гледаш на това отгоре и ще се усмихваш. Уверена съм.
Офелия съвсем не беше уверена, но предпочете да замълчи. Премести се на бюрото си, където беше струпана още една купчина покани, всички за тази вечер.
— Можеш да ги откажеш, мамо. Не ми се излиза. Обаче можеш да избереш нещо за утре вечер. Каквото ти решиш. Обичам изненадите.