Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Действително, по-добре е да останете тук, чичо мой — забеляза Македа.
— За да ми се подигравате непрекъснато после, племеннице моя. Не, аз ще отида да се срещна с лъвовете.
И той много бързо пропълзя през дупката и започна да се спуска по стълбата. Наистина, когато Куик го последва, той го намери едва на половината път и трябваше да ускори придвижването му, като неволно стъпваше на пръстите му.
След около минута погледнах от ръба и видях, че те всички бяха в бърлогата освен Джошуа, който отново бе изкатерил стълбата и проврял главата си над дупката, като се държеше за скалата така, сякаш бе разпънат. Като се страхувах да не бъде видян там, даже и в сянката, предложих на Македа да му заповяда или да слезе долу, или да се върне, което тя стори енергично, но без резултат. Така накрая го оставихме на мира.
Междувременно тримата изчезнаха в сянката на сфинкса и не можехме повече да ги виждаме. Огромната кръгла луна се издигаше все по-високо и обливаше останалата част от бърлогата със светлина. Тишината бе пълна, като се изключи понякога ревът или скимтенето на лъвовете отвъд стената. Сега можех да различавам металните врати в тази стена и даже тъмните и дебнещи форми, движещи се насам-натам отвъд пречките им. После различих и нещо друго — фигурите на мъже, които се събираха върху върха на стената, макар да не знаех от къде идват. Постепенно броят им нарасна до стотици, тъй като стената бе широка като шосе. Това явно бяха зрители, дошли да присъствуват на жертвената церемония.
— Принце — прошепнах на Джошуа, — трябва да слезете от стълбата, или ще ни предадете. Не, вече е късно да се изкачите тук отново, защото лунната светлина вече достигна точно над главата ви. Слезте долу, или ще отпъна стълбата и ще ви оставя да паднете.
Тогава той слезе на дъното и се скри между няколко папрати и храсти, където не го видяхме известно време, а и да си кажем право, забравихме за него.
Далеч, далеч от нас, предполагам от гърба на идола, се чуха слабите звуци на тържествено пеене. То заглъхна и чухме викове. После внезапно отново се усили. Тогава Македа, коленичила близо до мен, допря ръката ми и посочи към сянката, която постепенно се разреди от лунната светлина. Погледнах и видях високо във въздуха, може би на двеста стъпки от земята, нещо тъмно да се спуска бавно. Без съмнение това беше кошницата с Хигс и, дали по съвпадение или не, в този момент лъвовете от далечния край на стената отговориха с непрекъснат ужасен рев.
Бавно, бавно се спускаше фаталната кошница, докато стигна на няколко стъпки от земята, когато започна да се клати напред-назад като махало. При всяко залюляване тя правеше по-голяма дъга. Скоро, когато застана над ръба на сянката, бе пусната с инерция и преобърната. От нея се изтъркаля дребната фигура на човек, Макар от това разстояние да виждахме малко от него, не се съмнявахме кой е — докато се търкаляше, от него падна шапката му и аз веднага познах в нея слънчевия шлем на Хигс. Професорът стана, закуца много бавно и мъчително след шлема, вдигна го и започна да изтупва с него колената си. В този момент се чу металическо дрънчене.
— О, боже, те вдигат решетките! — изстена Македа.
Последваха още шумове, този път от дивите животни, които беснееха за своята плячка, и от други, човешки зверове, пищящи от възбуда върху стената. Професорът се обърна и видя всичко. За миг изглеждаше, че ще се затича, после размисли, сложи шлема на главата си, скръсти ръце и застана неподвижен. Така ми напомни по странен начин, може би поради ниската му и дебела фигура, за една картина, която бях виждал, на великия Наполеон, съзерцаващ катастрофа.
Да се опише какво последва е много трудно, защото наблюдавахме не една, а няколко сцени едновременно. Например там бяха лъвовете, които не се държаха, както можеше да се очаква. Мислех, че ще се втурнат през вратите и ще се хвърлят върху жертвата. Но, дали защото бяха вече хранени, или дали мислеха, че едно човешко същество не си заслужава труда, те реагираха различно. Излязоха през вратите в две лениви жълти редици: възрастни мъжки лъвове, лъвици, подрастващи и малки лъвчета, които игриво се хапеха едно друго — всичко може би петдесет или шестдесет животни. От тях навярно само две или три погледнаха към професора, защото никой не се спусна към него, докато останалите се пръснаха из цялата бърлога, като някои изчезнаха в сянката на околния склон.
Тук един от тях трябва да се бе движил достатъчно бързо, защото след няколко секунди чухме ужасен писък Като се протегнах над скалите, видях, че принц Джошуа бягаше нагоре по стълбата по-бързо, отколкото би го направил който и да е лондонски запалвач на улични лампи в детството ми. Но макар да тичаше пъргаво, дългият, слаб и извит звяр се оказа по-чевръст. Той се повдигна на задните си крака, протегна огромната си лапа — можех да виждам сега и бляскащите нокти в нея — и удари или закачи бедния Джошуа. Лапата го засегна в кръста и като че ли го прикова към стълбата. После тя бавно се изтегли надолу и, о небеса как виеше нещастният принц! И другата лапа се повдигна за същата операция, когато аз се надвесих и държан от един абати за глезените, успях да прострелям звяра в главата. Той се срина долу, като отнесе със себе си голяма част от долните дрехи на Джошуа. След няколко секунди принцът беше между нас, претърколен с пъшкане в един ъгъл, където остана под надзора на няколко от планинците, защото нямах време да се занимавам с него точно сега.