Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— О, скъпи! — прошепна Женевиев, бледа и с молитвено скръстени ръце на гърдите. — Не ми говори за това!…
— Тогава — рече Димер, като допря устни до челото на Женевиев, — опомни се, поразмисли.
Веднага щом изрече това, излезе навън.
— О, Господи — зашепна жената, — какви насилия се вършат над мен, за да приема тази любов, към която и без това е устремено цялото ми сърце!…
На следния ден беше декади6.
В дома на Димер беше въведен обичаят, който по онова време съществуваше във всеки дом: този ден обядът бе по-продължителен и по-тържествен, отколкото през всички останали дни на месеца. След като бе приближен на дома, Морис веднъж завинаги беше поканен да обядва у Димерови всеки декаден ден. Той никога не отсъстваше от този обяд.
Въпреки че обядът започваше в два часа, Морис идваше в дома на Димер по пладне.
От начина, по който той си беше отишъл предния ден, Женевиев не се надяваше повече да го види.
И наистина, удари дванадесет и половина, стана един часът, а той не се появяваше.
Онова, което ставаше в сърцето на Женевиев, не може да се изкаже с думи.
Тя беше облечена съвсем простичко. След това, като разбра, че той закъснява, от кокетство, неотменима черта на всички жени по света, тя закичи гърдите и косата си с по едно цвете и седна, за да продължи да чака с все по-тръпнещо сърце. Когато той пристигна, бе време за сядане на трапезата.
В два без десет навън се чу чаткането на копитата на коня на Морис.
— О, ето го, той идва! — помисли си тя. — Гордостта му не може да победи любовта. О, Божичко, той ме обича, обича ме!…
Морис скочи от коня и предаде юздите на градинаря, но му заповяда да не отвежда коня в конюшнята. Женевиев наблюдаваше от прозореца как той слиза от коня. Тя се обезпокои от това, че градинарят не поведе коня към мястото, където го водеше винаги.
Морис влезе. Бе по-красив от всякога. Широката му черна дреха, бялата жилетка, коженият панталон, бялата му батистена яка, хубавата коса го правеха да изглежда като съвършено елегантна, но все пак изключително буйна натура.
Присъствието му отвори душата на Женевиев. Тя го прие с неприкривана радост.
— О, вие най-после дойдохте — протегна му тя и двете си ръце. — Ще обядвате с нас, нали?!…
— Напротив, гражданко — отвърна хладно Морис, — дойдох да искам позволението ви да не обядвам у вас.
— Да отсъствате?
— Да, имам работа в секцията. Беше ме страх да не седнете да ме чакате, и поради това дойдох да предупредя.
Сърцето на Женевиев се сви наново.
— Божичко — рече жената, — а Димер, който днес няма да си бъде у дома за обяд, толкова искаше да ви види и толкова се надяваше, че ще останете у нас до по-късничко!…
— А, сега разбирам защо сте така настоятелна, госпожо! Мъжът ви имал нужда от мен! А пък на мен досега и през главата ми не беше минало… Но — замисли се той — ще се коригирам. Ще спра да мечтая, ще спра да си въобразявам, че се интересувате поне малко от мен.
— Морис!…
— Длъжен съм, госпожо, да съдя за вас според делата ви, а не според думите. Трябваше да се досетя, че след като го няма Димер, аз нямам работа тук…
— Защо? — свенливо попита Женевиев.
— Защото, след като започнах отново да идвам у вас, вие сякаш се стараете да ме избягвате. Но аз наистина идвам в този дом само заради вас, само заради вас! А дойда ли, вие веднага се обкръжавате с други хора…
— Ето че пак започвате да се сърдите — рече тя. — А аз толкова се старая да бъда мила с вас…
— Не, Женевиев, вие не се стараете да бъдете мила с мен. По-добре ще сторите, ако съвсем ме изгоните, след като не искате да ме приемате както едно време…
— Вижте какво, Морис — рече Женевиев нежно, — влезте ми малко в положението. Разберете каква болка ми причинявате, и не се дръжте с мен по този тираничен начин…
Тя се приближи и ласкаво го погледна. Морис мълчеше.
— Кажете ми — рече тя, — какво искате от мен?
— Обичам ви, Женевиев — пламенно каза Морис. — Чувствам, че не мога да живея без любовта си към вас!
— Морис, смилете се над мен!
— Но тогава, госпожо — извика Морис, — тогава защо не ме оставихте да умра?
— Да умрете ли?
— Да, да умра или да забравя.
— Та можехте ли да забравите, Морис? — каза Женевиев и от очите й бликнаха сълзи.
— О, не, не — прошепна Морис и падна в коленете й. Не, Женевиев. Можех да умра, но да забравя — никога!
— По-добре да бяхте забравили, Морис — рече Женевиев. — Тази любов е грешна!…
— И на Моран ли говорехте по този начин? — попита Морис, чиято хладина пак се върна и той се превърна отново в стария ревнив Морис.
6
Както е известно, по време на революцията месецът е бил разделен на три десетдневки. Декади — последният ден на десетдневката, празник. — Б. пр.