Дългът към удоволствието

Общо взето, смъртта на Митхауг се смяташе за нещо средно между нещастен случай и самоубийство. Това средно положение е арена, която предлага богати възможности за стремящите се да разгадаят чуждите мотиви и да познаят тайните на човешкото сърце, да изследват бездните (според мен безсмислено занимание). Фактите: той падна под влака на метрото на станцията Парсънс Грийн; аз бях с него, макар да обясних при следствието, че не мога да бъда особено полезен като свидетел поради борбата, която точно в този момент водих със своите ръкавички, които майка ми беше поръчала да бъдат завързани с ластик; той ми беше малко къс, така че трябваше да затисна с лакът в ръкава едната ръкавичка, преди да издърпам втората и да напъхам пръстите си в нея. И при най-голям късмет тази операция не беше никак проста; ограничаваше свободата на движенията ми и изискваше голямо внимание. Изглежда, Митхауг просто беше пристъпил наред и бе загубил равновесие в най-неподходящия момент, точно когато влакът връхлиташе на перона. По-зловещите детайли — включително това как влакът, вече без пътници, дал на заден ход и тогава на релсите се показало разкъсаното тяло на готвача ни, нарязано като пиле за печене — ми бяха спестени благодарение на една добра дебела лелка, която бе видяла как аз и Митхауг влизаме заедно в станцията и ме отведе при най-близкия полицай. Двамата проведоха приглушен разговор, докато аз нагъвах гадорията, с която ме бяха подкупили. Вкъщи ме заведе друг полицай, от когото за първи път чух нюкасълски акцент. В Бейзуотър приеха новината много навътре; само баща ми имаше откровения цинизъм да изрече онова, което всички мислеха: „Пак ли?“ Съдът установи смъртния случай, без да го окачестви, макар че следователят, иначе симпатичен човек (поне за мен, който тогава бях на дванайсет години и, разбира се, бях главният свидетел), изглеждаше склонен да обяви случая за самоубийство, не на последно място защото един от братята на Митхауг, по думите на баща ми, също беше „гушнал букетчето“ доброволно. (Следователят веднага отхвърли „показанията“ на някаква явно истерична жена, която твърдеше, че ме е видяла да давам начален тласък на Митхауг тъкмо когато влакът пристигал на станцията.) Митхауг нямаше парични, или любовни проблеми и не беше оставил писмо, но старата му „слабост към шербета“, както я наричаше баща ми, не беше тайна за никого; освен това той обичаше да чете родната си литература (Стриндберг, Ибсен), а според следователя това обясняваше много неща. Но все пак съдът не посочи никакъв виновник.