Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
С така затвърдени знания стоях на паркинга на ресторанта в края на дългата, обрамчена с кипариси алея, гладко асфалтирана, за да привлече вниманието на инспекторите от „Мишлен“, чиято поява е подчертано анонимна като присъствието на ангел в някоя легенда. Извадих картата и (хитър номер!) я разтворих върху още топлия капак на пежото, като закрепих здраво всеки от краищата й с топчица лепило за многократна употреба. Като сверих компаса, УРС-то и картата, чиито цветове бяха по-ярки, а символите по-малко полезни от тези на надеждните „Топографски карти в мащаб 1:10 000“, по които се учех, получих резултат, за който мога да кажа спокойно, без да звуча самодоволно, че не ме изненада. До Луден има една горичка, която добронамерени любители на изкуството бяха помолили брат ми да превърне в „скулптурен парк“.
Студени хапки
Руските закуски, полските законски, гръцкото мезе, румънските мезелури, немският абендброт, френските ордьоври и класическата английска студена кухня — всички те придобиват собствен облик, когато ги извадим от националния им контекст (който в източноевропейските си варианти е свързан с поглъщането на алкохол, достатъчен за потопяването на боен кораб) и ги преведем на международната lingua franca на лятното готвене. Няма по-добър начин физически да почувстваме дългите дни от това да си спретнем плато със суджуци, доматки, краставична раита, резен пица с аншоа, няколко варени яйца, малко кьопоолу, шепа маслини, един-два вида местно сирене, сурови пресни главички ряпа, пушена риба, пушен хайвер, прошуто, маринован патладжан, хумус, гъби или праз по гръцки и пастети и деликатеси според възможностите на местните снабдители, а може би и някоя студена печена птица, ако на човек му се занимава; всичко това, придружено с качествено масло и хубав хляб, полято в идеалния случай с непретенциозно местно вино. Храносмилателната ти система усеща топлината и заветната ленивост на лятото, като почва някак да забавя действието си, да се отказва от Хималаите и Каракорум, да не приема предизвикателствата на по-тежките зимни храни, и изпитваш нужда да избираш и сравняваш, да заинтригуваш небцето си с различни глезотии и вкуснотии, вместо да се втурнеш презглава да задоволяваш апетита си като в гладиаторски двубой между рациария — воина с мрежа и тризъбец, и обкования в тежка броня мирмидонец — това беше сблъсъкът, който най-ярко вълнуваше детското ми въображение, много повече от скучно неравнопоставения двубой между лъвове и християни (една форма на публична екзекуция, която, чудно защо, не се споменава от теоретиците на наказателната система, когато правят сравнителен анализ на предимствата на смъртоносната инжекция, разстрела и електрическия стол). Кой би могъл да устои на щастливата комбинация между метеорология и кулинария, съчетани в един студен обяд през горещ ден? Кой би погледнал неодобрително на двама млади в медения им месец, излезли на обикновен пикник из парка, разхождащи се между творенията на природата и делата човешки, ръка за ръка, в такъв следобед, в околностите на Лоара? На двама влюбени?
По времето, когато брат ми започна работа по проекта за скулптурния парк, творбите му бяха придобили по-абстрактно, празнично и пантеистично звучене. Спомням си, че един ден го подкачих за това в неговата крепост в Ист Енд, над остатъците от пакетираната „индийска“ храна, която тогавашната му любовница беше донесла от близкия къри-ресторант, като при това необяснимо беше подменила поръчания от мен агнешки дхандзак с агнешко виндалу. Както отбелязах навремето, „Виндалу не звучи много-много като дхандзак, дори и когато говориш на изключително глупав човек“.