Дългът към удоволствието

Промъкнах се обратно зад стълба, на който преди миг тъй безгрижно се бях облегнал. Но как да избягам? Двойката беше застанала така, че аз бях в единствената точка в цялата колонада, където не можеха да ме видят, на завоя точно зад тях. Всяко мое приближаване към изхода обаче щеше да ме изложи на погледите им, а не можех да се върна в криптата през вратата с надпис „Sortie Interdite“14 най-малкото защото на нея нямаше дръжка. За момент отчаяно обмислях възможността да навлека облегнатата на стената броня и да се хвърля към вратата с дрънчене и грохот. Или може би беше по-разумно да се скрия в бронята до вечерта и после да обясня на пазачите, че съм заспал в тоалетната. Но не — трябваше да остана спокоен. В този контекст помага френската формулировка на това разпореждане, срещана по упътвания за случаи на пожар, самолетни катастрофи и потъващи фериботи: Gardez votre sang-froid’15.

Беше твърде невероятно да успея да се помъкна невидян през галерията, а всеки момент някое случайно движение на младоженците би ме изправило пред тях в цялата ми прелест, тъй великолепен, самотен и забележим като взет на мушката лос.

Винаги съм обичал аксиомата на Шерлок Холмс, която гласи, че щом невероятното е отхвърлено, значи решението се крие във владенията на невъзможното. Докато стоях в ъгъла на дворчето, с гръб към тежките врати на гробницата, внезапно си спомних максимата на брат ми, че „Не е изход“ винаги означава „Изход“. Така че останах на място, докато младата двойка все повече се приближаваше към мен, и после, докато група японски туристи, водени от екскурзовод с шлифер и сгънат оранжев чадър, излизаха от сградата, аз сръчно задържах с пръстите на крака си вратата на криптата и я придържах за четирийсетината любители на изкуството, докато не загубих търпение и не се шмугнах между последните от тях обратно в криптата, срещу движението, като минавах край предметите и надгробните паметници в замъка Ербо на бързи обороти и на заден ход — както когато превърташ назад кинолента. „C’est interdit!“ — извика един пазач, докато си пробивах с лакти път през входа, все по-сигурен в успеха на бягството си, притичах през паркинга към пежото си и отпраших към Фонтевро. Все пак и тогава доволно отбелязах, че пазачът инстинктивно ме взе за френскоговорещ.