Дългът към удоволствието

Един баварец в копринен тъмносив костюм държа реч, която се състоеше от леко поприкрити хвалби за собственото му богатство, щедрост и предвидливост като патрон на изкуствата, съчетани с различни неправдоподобни твърдения за творбите на брат ми. Някаква френска изкуствоведка с удивително лош дъх (както бях установил при една съвсем бегла среща) се изпъчи и занарежда някакви безсмислици за това как Бартоломю „се колебаел между високомерие и страховитост“. Кметът на Шинон, който не изглеждаше особено подготвен за случая, ни призова да го преизберем. Последва обиколката на парка, като на събралите се знаменитости беше позволено да се разпръснат и да щъкат на воля. Неколцина от тях, които бяха обядвали непредвидливо, но, тъй или иначе, обилно, използваха възможността да се отправят към някое тихо местенце за укрепваща дрямка. И, разбира се, се получи нещо като скандал относно le parc qui n’existe pas12, както го нарече един всекидневник, понеже идеята на брат ми беше да интегрира малки каменни творби в обикновения горски пейзаж, така че те изобщо да не създават впечатление за съзнателни „произведения на изкуството“ — някой камък тук, могилка там, пейка или масичка за пикник другаде. Ефектът беше наречен японски — което си беше жива ирония, като се има предвид често изказваното по-рано от Бартоломю схващане, че „по-малкото си е по-малко“. (Бартоломю никога не споделяше мисли или мнения относно по-глобалните проблеми на естетиката и може би така беше по-добре, защото, когато го правеше, това винаги беше в дух, сравним с онзи, който Флобер описва у себе си, колчем разговорът преминел към литературни теми: чувствал се като бивш затворник, който слуша разговор за реформите в наказателната система. Бартоломю беше също толкова груб, дразнещо конкретен, високомерен в своята начетеност и така вътре в нещата, че чак предизвикваше възмущение. „Повечето приказки за изкуството са пълни дивотии“ — каза веднъж той, след като бяхме изгледали някаква телевизионна програма за творчеството му — тъй като не притежавах телевизионен приемник, бях гледал документалния филм в присъствието на дискутирания субект в неговото студио в Лейтънстоун, ултрамодерния старомоден квартал, където той работеше и където по този повод, като обстоятелствено пояснение, приумица или просто маргинален жест, подобен на подписването на картина, живееше. „В изкуството има само три въпроса: Кой съм аз? А ти кой си? И какво, по дяволите, става?“)

Този ден нямаше да ходя в парка. Бях решил само да се размотавам. Плановете ми за следобеда се състояха от дълго обмисляна разходка до Сьойи, където има помпозен замък, улица с очарователни съборетини, а на няколко мили е родното място на Франсоа Рабле, един от най-великите лапачи в литературата. (Моята сътрудничка, принудена от мен да даде дефиниция или да разграничи модернизма и постмодернизма — след като беше използвала последния термин, за да направи някакво долнокачествено, макар и добронамерено изказване за това какъв вид художник брат ми не бил, — каза: „Модернизмът се опитва да разбере какво още може да се изхвърли от творбата. Постмодернизмът се опитва да разбере какво още може да се натъпче в нея.“) Надявах се, че ще имам време да се отбия до абатството Фонтевро. Това абатство било любимо на рода Плантагенет, който го достроил до сегашния внушителен конгломерат от сгради (всичко пет) — последният подслон на Хенри Втори, жена му Елинор и фукливия им син Ричард Лъвското сърце. Фонтевро приютява и сърцата на крал Джон, онзи гаден тип, на когото дължим съществуването на Магна Харта, и на неправдоподобно добричкия му син Хенри Трети. Трябва да се отбележи, че вестта, че нечие тяло е заровено на едно място, а сърцето му на друго, винаги извиква у мен не благородната идея за заслужена почивка, а образа на гнусно посмъртно изкормване. (В какво например пренасят сърцето? Кой го изрязва?) Плантагенетите винаги са били любимата ми английска кралска династия, не толкова слабоумни като всички онези ужасни англосаксонски бойни вождове преди тях, не толкова жадни за кръв като родовете на Йорк и Ланкастър, не толкова коварни и мегаломански настроени като непростимо уелските Тюдори, по-малко глупави от Стюартите и по-малко германци от всички след тях, и най-вече от рода на Сакс-Кобургготите. Елинор трябва да е била сочно парче; три пъти отвличана преди сватбата си от безумно влюбени ухажори, първият от които бил а) братът на бъдещия й мъж и б) дванайсет години по-млад от нея; тя прекарала втората половина от живота си, като насъсквала синовете си, Джон Лакланд и Ричард Лъвското сърце, срещу баща им. Винаги съм си мислил, че е била малко като майка ми, но с по-висок коефициент на интелигентност и не така разсеяна. Елинор била разведена — разведената съпруга на френски крал — и донесла със себе си като зестра Поату, Сенонж, Лимузен и Гаскония, което придава историческа дълбочина на скромното имение, което наследих след смъртта на родителите си.