Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Преди Фонтевро обаче се отбих в Шинон, родното място на едно от любимите ми вина (направено от тръпчивото, изразително, продълговато каберне франк), което може да изглежда плодово и игриво в някои случаи, мрачно и дори малко неприветливо в други, макар никога да не се опитва да изкачи върховете или да изследва пропастите (на усещанията, на очакванията), обитавани от по-великите и амбициозни вина — вино, да кажем, като езеро, което променя настроенията си непрекъснато според играта на светлината по вятъра и вълничките, езеро, което е в състояние да удави един-двама рибари годишно, без да се отклонява от изконната си езерност.
Пристигнах в ранния следобед и се помотах малко около голямата стара крепост, където бе умрял Хенри Втори; странно беше, като си помислиш, че оттук той бе управлявал едно кралство, което се простирало от подножието на Пиренеите до пълните с яребици блата по шотландските граници. От друга страна, Англия по това време е била значително по-приятна за живеене — потните, недодялани, трудолюбиви и надлежно покорени англосаксонски селяни са си знаели мястото, а норманските благородници се превръщали от авантюристични грабители с дълги лодки в поръчващи гоблени, френскоговорещи обитатели на замъци — ранна, но особено зрелищна форма на кариеризъм и самоусъвършенстване. Основната територия на страната, покрита с гъсти гори, сигурно е предоставяла големи количества диви гъби, еленско месо и глигани, които са особено вкусни, когато са хранени обилно с любимия си деликатес — жълъда. За жалост обаче днес Шинон е само сянка на самото себе си благодарение както на стратегическото си разположение като удобна спирка за отправилите се към Лоара туристи, така и на собствените си забележителности. На излизане от града имаше кратко, но дразнещо задръстване, защото един автобус, който претакаше гласовития си багаж (французойчетата държат палмата на първенството за най-шумни ученици в Европа), се набута в задънена улица (буквално) с две немски коли с ремаркета. Последвалите маневри представляваха прекалено очевидна и отегчителна метафора на европейската история между 1870 и 1945 г.
Веднага след Шинон мярнах отбивка към един замък, за който никога не бях чувал, замъкът Ербо, и импулсивно свих от магистралата, за да дам на това място хиперкритична и компетентна оценка. Аз и колата ми забръмчахме нагоре по неравната алея към приличащата на сандък постройка от XVII век с нейните необичайно малки прозорци. Запитах се за миг, преди да пропъдя от ума си тази мисъл като монарх, който изпраща в изгнание някой престъпник, или като самурай, който обезглавява селянин, просто за да изпита остротата на сабята си — чудех се какво ли са си купили за обяд моите млади приятели и откъде са го купили, и дали са отишли до препоръчаните от мен колбасарница, сладкарница, хлебарница и бакалия, или са решили да минат с каквото бог дал. Когато брат ми беше много ангажиран с някой проект, той спираше да се храни както трябва, сякаш взимаше прекалено присърце съвета на Одън — „творецът трябва да живее в състояние на обсада“ — и използваше всяка възможност за хапване в редките паузи между оттласкването на вражеските стълби от крепостните стени, потушаването на пожарите от пламтящите стрели и изливането на врящо масло върху главите на нападателите. Бартоломю величаеше навиците си, като ги наричаше „бивакуване“ — на практика това включваше изяждане на цели самуни хляб, поглъщане на големи буци сирене, по половин буркан туршия, студени колбаси, нарязана шунка и боб направо от консервата, като през всичкото време сновеше из студиото или се въртеше около масата като шотландец над овесена каша. Веднъж предвидливо се отбих да го видя, когато той се беше заел да довършва някаква скулптура — алегоричен Херкулес, гърчещ се в алегоричната риза на кентавъра Нес, която при по-внимателно взиране се оказва животинска кожа. Бях му донесъл малка, но грижливо подбрана извадка от любимите му пикантни храни и подправки (тогава беше в самотен период „между две приятелки“) само за да го чуя как заявява: „Супер — умирам от глад“, след което омете цял буркан френски краставички и заспа на покрития със съмнителна слава и петна от кафе диван. Когато довършваше скулптурния парк в гората на Од, той беше направил трайно впечатление на местните работници, като видимо карал само на червено вино сансер и лесносмилаеми шоколадови бисквити — един деликатес, който дотогава бил непознат на тези хорица, но от чиито укрепващи организма качества те били действително впечатлени.