Дългът към удоволствието

Именно със смътното намерение да си приготвя този чеснов сос отидох в Апт една сутрин преди няколко дни. Апт е градче на четирийсет и пет-шест километра от Сент Йосташ; разходката дотам предприемам за специалните съботно-неделни покупки, а не заради основното всекидневно безразборно пазаруване. От време на време ходя и през онези два четвъртъка в месеца, когато към пазара се добавят и няколко сергии, предлагащи джунджурии и вехтории с претенции на антики на принципно и сякаш открай време надути цени, но не беше изключена и възможността за някоя доста забавна находка. Любимото ми писалище от средата на XIX век беше една такава находка; дългите години, през които е било скрито в дъното на кафез за кокошки, го бяха белязали с ясно доловима миризма, която намаляваше цената му на сергията на „чужденеца“ — парижанин, избягал от рекламния бизнес и емигрирал на юг преди десетилетия. Миризмата на кокошки беше приглушена с няколко еретични слоя лак. („Ако вещите в къщата не са използваеми, значи по правило не са красиви“ — една максима на брат ми, с която като никога съм съгласен.) Когато тръгнах по централната алея за хранителни стоки, минах край сергията с гъби на мосю Роблушон, където бе изложена първата реколта от даровете на късното лято; бях изтървал сезона на пумпалките, което ми бе приятелски натякнато от набития продавач, чийто недостиг на сантиметри изглеждаше също тъй неразделен от професионалната му екипировка, както плетената кошница и кучето за лов на трюфели. Отдясно беше сергията на нацупената мадам Волоа с характерната за нея небрежна подредба — зелка, изтърколила се от препълнения кош долу при морковите, някоя и друга градинска маруля, подаваща се между цветното зеле като погрешно прибрано писмо, — което я правеше най-непривлекателната от осемте или деветте сергии на пазара. Започнах разходката си с усещането, че днешното ми търсене няма да остане напразно, с ясното предчувствие за успех на ловеца. Това усещане се засили, докато отминавах безупречната сергия с плодове на мадам Дюпон (ягодите отдавна бяха свършили, но цитрусовите плодове бяха в пълното си великолепие) и щанда за сирена на мадам Карпентие, вдовица, чийто съпруг приживе бе вложил много старание в начинанието и бе обирал лаврите за превъзходния вкус и вид на сирената, така че, когато той умря, всички предвещаваха банкрут, но тихата и кротка мадам Карпентие пое обществените задължения на сергията и качеството на сирената дори се подобри, принуждавайки местните клюкари да преминат от „тя никога няма да може да се оправи“ към „ами да, от самото начало тя е била човекът с нюх“.