Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Беше приятно, много приятно, да мога да захвърля дрехите и перуките, които ми бяха постоянни спътници през последните няколко дни и които сега лежаха пренебрегнати и смачкани в двата огромни куфара в багажника на пежото. Бях отворил люка и главата ми бе изложена на ласките на стихиите, а въздушните течения се завихряха около нея като пасатите около земното кълбо. Трябва да поясня, че безличните дрехи, с които досега насищах моя разказ, не са между стандартните ми (или може би трябва да кажа „обичайните ми“) тоалети. Обръснатата ми глава например, въпреки практичността на този вид прическа, според някои не се връзва с другите елементи от гардероба ми и особено с колекцията костюми, например любимия ми костюм на едри карета, който този ден бях облякъл в чест на свободното време, спечелено с помощта на картата, компаса, УРС-то и собствената ми изобретателност. Зелено-охрените карета елегантно подчертаваха бледовишневата ми риза, чиито диагонални ивици се виждаха само отблизо, и то при изключителна наблюдателност. Освен това бях сложил вратовръзка на жълти точки на светлосин фон, кърпичка в същия десен, часовник с ланец и превъзходно консервативен чифт ръчно изработени туристически обувки.
Към четири следобед спрях колата на паркинга на замъка. Той беше задръстен от взети под наем коли и разкапващи се файтони. Реших да не оставам много, и с право, защото замъкът и неговата история бяха скучни, а мястото беше ужасно претъпкано с блъскащи се тълпи ignorami. Второразредните провинциални благородници от рода Ербо явно никога не бяха правили, купували или измисляли нещо интересно. Все пак замъкът компенсираше донякъде лошото впечатление чрез семейната гробница — приятно подредена заличка с нелоши надгробни статуи; последният предреволюционен дук явно е бил погребан не с една или дори с две, а с четири (цифром и словом) от любимите си хрътки. Мраморът беше великолепно студен. Безспорно нищо не подхождаше на рода Ербо повече от смъртта.
Странно как работи мозъкът. Надгробният камък би трябвало да ми напомни за брат ми, който в крайна сметка работеше с него („Гмуркачът“, каталонската „Пиета“), но вместо това както обикновено ме наведе на мисълта за горкия Митхауг — през една сложна верига от размишления, свързани с подобието между мрамора и снега (цвят, температура, чистота), а пък снегът ми напомни за норвежкия ни слуга; детското ми въображение неизменно рисуваше Норвегия като постоянно загърната в бяло одеяло страна, където полярните мечки са повече от хората, тъй както овцете са по-многобройни от хората в Нова Зеландия. (Това беше факт, който ме поразяваше: навеждаше ме на мисълта, че някой ден овцете може да вземат властта). Уместността на мрамора в погребалния контекст е свързана с метафоричната връзка, с римуването между студенината на камъка и хладината на мъртвата човешка плът. Отчасти, разбира се, самото съвършенство на мрамора засилва асоциациите със смъртта, а като всички съвършени неща мраморът е неподвижен. Може би затова занаятчиите художници от средновековието, тъй често подценявани в полза на пробивните превземковци от Ренесанса, не обичали този камък и предпочитали по-удобни за работа и по-изразителни материали. Освен това те проявявали слабост към цветовете и разнообразието, което пък има предимството, че невинаги е проява на добър вкус.