Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
И това, разбира се, е дълбоко комична представа въпреки схващането на Алфред Жари, че клишетата са арматурата на абсолютното. Срещата между севера и юга е една от определящите, структурни грешки на Европа, чиито форми са постоянно променливи като идентичността в сънищата: странният сблъсък между образования вестгот, способен да цитира Катул и увлечен от архитектурата, и варварина римлянин; викингът, който работи като страж във византийския двор; норманите в Сицилия; маниерните недоразумения на британските пътешественици из континента, изплашени от разбойниците и бурите; Гьоте с неловките му прелюбодеяния в Рим; Байрон с неговата графиня и неговата политика; рейсовете с туристи в папския дворец в Авиньон. Малко хора от севера могат истински да разберат душата на юга и ако се причислявам към тях, то е не толкова поради онова, което съм направил, колкото поради инстинктивното ми разбиране на ритмите и императивите на живота в mezzogiorno — живота там, където се чуват жътварите. Другояче казано, малцина са родените в една култура, която не използва зехтина като основно готварско средство, дето могат да се похвалят с истински вкус към макаронените изделия и свързаните с тях алкохолни напитки.
През първата си вечер като местен стопанин седях в същото това кафене в Прованс приятно „непознато“ заведение, където сервираха напълно приличен топъл сандвич с шунка и сирене, който в следващите години ги научих да подправят с капчица горчица в соса. Безкрайните преговори и педантичната бюрокрация на всички френски правни процедури бяха направили целия процес продължителен и напрегнат, оживяван единствено от забавно прозрачната двойственост на стиснатата белгийска двойка, от която купувах къщата — ранната ми поява в деня преди покупката ги хвана в опит да си приберат хладилника с фризер и миялната машина, които изрично бяха включени в цената. Те проявяваха чувството си на вина по типичен за възрастните начин — чрез гняв. Според мен смятаха, че ще бъда отнесен и лековерен поради скръбта си: „Родителите му са загинали при голяма експлозия на бойлера“, беше казал адвокатът ми, с което подпали лукави пламъчета в свинските очички на съпруга.
През онази първа вечер бях оставил вратата отключена и бях шофирал през лозята и маслиновата горичка до Ил-сюр-ла-Сорг, за да седна на терасата, където изпих няколко чаши рикар и размишлявах върху връзката си със Средиземноморието. Първото ми посещение в този район беше подарък от родителите ми за осемнайсетия ми рожден ден; бях дошъл на гости на брат си, който тогава живееше и работеше в една къща в покрайнините на Арл. Имахме практика всеки ден аз да се мятам на велосипеда и да се отправям към местната хлебарница или рибарска сергия, преди да поседна на билков чай в (или по-често ексхибиционистки пред) едно старателно занемарено кафене; няколко години по-късно препусках рисковано с малкото си мотопедче, което невинаги успяваше да изкачи самичко нагорнището; връщах се с пълна раница франзели и пастет за незабавна консумация и нещо по-питателно за по-нататък.
Ясно е, предполагам, че тук се чувствам като у дома си, нали? Това, най-общо казано, е мястото, където прекарах седмицата след събитията, които ще опиша след малко. Делях времето си между това кафене и собствената ми скромна къща, докато печатах тези свои кулинарни мисли и съждения; денят ми бе разпределен както следва: кратък набег до „града“ за едно черно кафе, размяна на поздрави и запасяване с провизии; кафе с мляко на терасата сред утринната светлина; простичък обяд (омлет, минерална вода „Виши“, праскови; салата от домати, чеснова супа, селски гювеч, филия с пържени патладжани, тиквички и домати, може и във вътрешния двор, преди слънцето напълно да встъпи във владенията си; следобедна дрямка в шезлонга под фикуса до басейна, точно толкова далеч от водата, за да не могат листата да падат в нея; топване във водата; подсилваща чаша чай „Туайнингс“; второ топване; разходка до кафенето, скромна вечеря там или в интелигентно неамбициозното местно хотелче.
В кулинарно отношение кулминацията на всяка северна връзка с юга най-често се изразява чрез любовта към чесъна. Това растение (чието английско име произлиза от латинската дума за „лютиво“; можем ли да предположим, че предците на Мери-Тереза са ядели чесъна като част от някакъв обвит в мъгла друидски ритуал?) е било предмет на множество разногласия и възхвали още от римско време, мразено заради вонята си и уважавано заради почти лечебните си свойства. Жителите на Северна и Източна Европа никога не са били предани консуматори на свободно растящата подправка, чийто намек за пикантна телесност и удоволствие навярно се оказва прекалено силен за онова, което Одън — самият той доста комичен представител на срещата между севера и юга — нарича „бирено-картофената култура на вината“.