Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
Свирка на влак го накара да повдигне глава. Беше време. Надяваше се да закъснее. Високите плъзгащи се врати се отместиха. Камбанката, известяваща за всяко пристигане, затрептя щастливо. Величественото метално тяло изсвири като флейта, разтресе се за последен път и преди още да спре от вратите му заслизаха сънливи младежи. Сред тях бе и синът му. Дики не се изненада, че баща му бе дошъл да го посрещне в този ужасен час. Той бавно се приближи до колата заедно с още двама свои приятели, по-високи от него, каза „Здрасти“ на баща си и зае мястото до шофьора с изтощено изражение, изразяващо признателност. Приятелите му седнаха отзад, за което Ричард им бе благодарен — щяха да бъдат спечелени още няколко минути отлагане, докато ги откараше по домовете им.
— Как беше концертът? — попита той.
— Страхотен — обади се едното от момчетата отзад.
— Стана невероятен купон — добави другото.
— Не беше лошо — каза Дики, сдържан по природа. Бе толкова умерен в преценките си, че в детството му абсурдите на този свят му бяха донесли доста главоболия, стомашни разстройства и гадене. Когато и вторият приятел бе оставен пред неговата тъмна къща, момчето не се сдържа и каза: — Татко, очите ми ще изтекат от тая сенна хрема! Цял ден съм стригал скапаната трева!
— Имаме ли още от ония капки?
— Те въобще не ми помогнаха миналото лято.
— Но това може да ти помогнат… — Ричард направи обратен завой в празната улица. Пътят до вкъщи отне няколко минути. Планината беше там, този път заседнала в гърлото му. — Ричард… — каза той и усети как момчето отпуснато и триещо очите си — изведнъж се стегна от тона в гласа му. — Аз не дойдох да те посрещна, само за да направя живота ти по-лесен. Дойдох, понеже майка ти и аз имаме една новина за теб. Ти си корав мъж — ще трябва да приемеш съдбата такава, каквато е. Новината е тъжна.
— Няма страшно. — Успокоението излезе от устата му тихо, но бързо, сякаш изстреляно от пружина.
Ричард се опасяваше, че сълзите му отново ще шурнат и ще започнат да го давят, но твърдостта на неговия син му подейства заразително и гласът му остана стабилен и сух.
— Новината наистина е тъжна, но това не значи, че би трябвало да се приема трагично, поне не и от теб. Това няма да окаже особено въздействие върху живота ти, макар че може и да има някакъв емоционален ефект. Ще продължиш да работиш работата си и през септември ще продължиш учението си. Майка ти и аз наистина сме горди от начина, по който се развиваш. Не бихме искали да го променяме въобще.
— Ъ-хъ — отвърна момчето, докато си поемаше въздух, застанало много изправено в седалката. Те завиха по пътя. Църквата, покрай която минаха, се мержелееше в далечината като брод на надеждата. Домът на жената, за която Ричард се надяваше да се ожени, се виждаше оттатък поляната. Лампата в спалнята й светеше.
— Майка ти и аз — продължи той, — решихме да се разделим. Само за през лятото. Без никакви съдебни процедури — засега няма да има развод. Просто искаме да видим какво ще се получи. От няколко години ние не правим достатъчно един за друг, не можем да бъдем щастливи заедно — така както би трябвало да е. Усетил ли си това?