Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— За тях едва ли има значение, че си женен — каза тя смутено.
— Обаче за мен има — промълви той и я целуна с цялата си страст, докато всички ги гледаха. От каретата на мулатките се разнесе развеселено кискане.
Страховете на Лиарин бързо се разпръснаха.
— Ще свърши ли някога това блаженство, Аштън, или, напротив, ще става все по-голямо?
Той се усмихна:
— Понякога са нужни големи усилия и рядка издръжливост, за да се съхрани една любов. Ако човек не се грижи постоянно за нея, тя се изхабява.
— Досега ми беше толкова лесно да те обичам — прошепна тя. — Въобще не си спомням да съм полагала усилия за това.
— Искаш ли да видиш мястото, където те срещнах за пръв път?
Тя кимна бързо.
— О, да, искам да знам всичко, което сме правили заедно. Искам да го преживея още веднъж с теб.
Аштън нареди на кочияша да кара към Стария град, след това се облегна назад, за да се наслади на пътуването. Беше качил Лиарин на парахода със свито сърце, защото не знаеше как ще й подейства това и дали няма да предизвика нови кошмари у нея. Така че не беше я изпускал нито за миг от очи, готов всеки момент да даде заповед за спиране, но тя не бе показала никакъв страх или потиснатост. Напротив, беше радостно възбудена като всеки, който предприема за пръв път голямо пътуване. С надеждата да събуди спомени той беше наел в хотел „Сен Луи“ същата стая, в която преди три години бяха изпитали блаженството на младия си брак. Изгледът от балкона щеше да бъде същият, както и шумовете, които долитаха през двукрилата врата. Той щеше да я заведе в ресторантите, в които се бяха хранили, щяха да посетят парковете, където се бяха разхождали тогава и щяха да се забавляват в същите театри. Доколкото бе по силите на един човек, всичко щеше да е точно както тогава. Повече не можеше да направи, но се надяваше, че това ще е достатъчно.
Докато пътуваха, Лиарин нямаше представа къде се намираха, ала беше доволна и щастлива, че Аштън я държи в прегръдките си. Каретата се движеше по една улица с многобройни хотели и ресторанти, след това зави по тясна търговска улица. Сградите бяха красиви, с балкони от ковано желязо. Аштън посочи редица малки магазинчета.
— Ето там, отзад! Там те видях за пръв път, но мина известно време, докато ти също ме забележиш.
Лиарин дяволито се засмя:
— Вероятно съм те била забелязала отдавна, но съм се правела на недостъпна. Не мога да си представя, че има жена, която да не те забележи.
— Въпреки това ми изкара ангелите. Бях сигурен, че животът ми свършва, когато се качи в каретата с компаньонката си и замина.
— И къде се срещнахме после?
— Е, провидението беше на моя страна. — Той се усмихна и кимна енергично. — Някаква банда речни пирати беше наклеветила моя екипаж, за да се прикрие. Бяха подкупили един човек да свидетелства, че нападателите били дошли от моя кораб и се прибрали пак на него. Но когато властите разкриха истината, мошениците вече бяха успели да се скрият. Бях бесен и отидох право при съдията, който се занимаваше с доказателствения материал срещу моите хора.
— Дядо ми ли? Съдията Касиди?
— Точно така. Един мъдър мъж, който ми позволи да разкажа как аз виждам нещата. Тъкмо се бях разпалил, когато присъстващата тук млада дама му се притече на помощ. Чудя се, как съдията ме изтърпя и как не нареди да ме изхвърлят.
Каретата сви в тясна уличка, от двете страни, на която се издигаха тухлени зидове. Зад порти от ковано желязо се откриваше гледка към потънали в цвят градини. След това каретата се понесе из същинската градска част, с по-широки улици и високи къщи. Градините се превърнаха в зелени морави, сред които се издигаха обрасли с мъх дъбове. Къщите бяха в най-разнообразни стилове, но преобладаваха колониалният и западноиндийският. Пред една такава сграда каретата най-после спря.
Прозорците бяха заковани с дъски, а и вътрешността на къщата — полутъмна и лъхаща на мухъл — не предлагаше особен уют. Аштън отвори няколко прозореца, бутна капаците и слънчевата светлина нахлу в стаята. Покритите с бели чаршафи мебели приличаха на призрачни пазачи, но явно не бяха попречили неотдавна тук да нахлуе посетител. Отпечатъци от мъжки стъпки бяха нашарили прашния йод. В партера човекът, изглежда, беше обикалял безцелно, но в кабинета на съдията стъпките водеха от вратата право към една ниска масичка и после пак обратно към вратата. На стената над масичката личаха следи от две картини. Аштън лесно си представи кои може да са били.