Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Много исках да посетя госпожа Того, но и тя беше починала. Преходността на света ме изпълни с меланхолия.
Не можех да пиша за неща, които не познавах. Тъй като използвам много понятия от „света на цветята и върбите“, аз съм много задължена на редакторите, които положиха усилия да ги направят достъпни за читателите. Вероятно някои неща са неразбираеми за младите читатели, но книгата описва един специфичен свят, затова ги моля да се опитат да разберат. На някои места дори най-дребните отстъпления към модерния език биха довели до значителни промени.
Най-голямата ми благодарност е към господин Китани, г-н издателя Кезе и г-н Мураками. Американците, но и много японци не знаят почти нищо за гейшите. Тъй като има много хора с грешни представи за нашия живот, аз ще бъда много щастлива, ако книгата ми даде поне малък принос за по-доброто разбиране на „гейшите от Шимбаши“.
Много американски университети ме поканиха да говоря за миналото си. Тъй като нямам докторска титла и не мога да преподавам, се появих като гост-лектор в университетите в Ню Йорк, Маями, Джорджия и Тексас. Всяка лекция започвах с думите, че някога съм била гейша в Шимбаши. Обяснявах, че по времето на реставрацията много от съпругите на висшите държавни мъже са били бивши гейши. Говорех подробно и за недоразуменията, които са свързани с професията на гейшата.
В първата част на книгата си разказах какво съм преживяла в младостта си, като се спрях на събитията отпреди войната. Следващата ми задача е да опиша живота си по време на войната и в първите години след нея. Това е време, изпълнено с много приключения и трудности. След това ще се спра на заминаването си за Америка. За мен е много важно да опиша достоверно тази част от живота си. Затова ви моля да прочетете и следващата част.
Искам да завърша този послеслов с най-сърдечна благодарност към обединението на гейшите в Шимбаши, което ми даде образование, към любимите си гости и към възрастните си колежки, които ми оказаха положително влияние.
Ню Йорк, 1 юли 1983 година
Кихару
Втора част
Евакуация
— Побързай де! Докато пристигнем, младоженецът ще избяга! — изкрещя дядото от Шинден.
Светкавично натоварих бебето на гърба си, увих се с наметката, грабнах торбата с пелени и сандъчето с гримовете и хукнах по селския път.
Там ме чакаше волска кола. Старецът от Шинден разви един футон и го сложи върху дъските.
— Днес имаме само дванадесет километра.
Мама изнесе тежък вързоп с дрехи и го хвърли в колата.
— На добър път!
Предишния ден Кикуке от голямата къща и аз бяхме останали до късно на нивата с ориз, покрита с вода, за да плевим. Свежите стръкчета, подредени в строги редици, вече можеха да дишат свободно. Синчето ми измъкна ръчички изпод яката на наметката, издърпа косата ми и ми обясни нещо на своя си език.
— Добре, малкия, тръгваме.
Колата затрополи по неравния път. Тъй като щяхме да се върнем късно вечерта и сигурно щеше да застудее, носех дебелата наметка, но когато ми стана горещо, я свалих. Подухваше лек ветрец, старецът си тананикаше някаква песничка, докато бавно се придвижвахме по разширяващия се междуселски път. От известно време имах нова работа и пътувах веднъж в седмицата.
Ходех на селските сватби в околността, за да обличам и украсявам булките. Малкият ми син винаги беше с мен. На сватбите идваха многобройни роднини и приятели на младоженците, по цял ден си предаваха бебето от ръце на ръце, така че винаги имаше кой да се грижи за него.
Днес трябваше да изминем само дванадесет километра, но понякога селата бяха на двадесет и повече километра от нашето. Винаги идваха да ни вземат с каручка с волове или коне, освен това ни даваха огромни количества ориз, омочи и сушени сладки картофи, които едва отнасяхме вкъщи. По онова време парите не струваха нищо. Ориз, омочи, зеленчуци — всекидневната ни храна — това беше най-важното нещо на света. За баба, мама, сина ми и мен тези продукти бяха конецът, на който висеше животът ни.
Докато бях гейша в Шимбаши, за празника на пролетта сецубун винаги се маскирахме. Наричахме го „маскарад“. Шестдесетгодишни гейши се предрешаваха в хангиоку, прислужниците се преобличаха като възрастни гейши, милосърдни сестри, портиери или дори бавачки. Всяка искаше да има най-интересното хрумване. И аз не падах по-долу. Веднъж бях холандска цветарка, веднъж китайка и веднъж младоженка. За щастие бях запазила младоженския си костюм от онзи „маскарад“ и по щастливо стечение на обстоятелствата го бях прибрала с другите дрехи при евакуирането ни.