Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
7. Конспирация през столетията
Какви изводи трябваше да направим от фактите, които бяхме събрали? Повечето бяха съществени и сякаш доказваха, че съществува някакъв план, някакъв цялостен замисъл. Оказа се, че колкото и неправдоподобен да ни се е сторил в началото, списъкът на великите магистри на Сион е подчинен на интересна закономерност. Така например мнозина от хората, посочени в него, имат кръвна или лична връзка със семействата, чиито родословия са поместени в „Документите на Братството“ — и най-вече с владетелите на Лотарингия. Повечето личности, изброени в списъка, членуват в един или друг орден или тайно общество. Абсолютно всички, макар и католици по вероизповедание, имат доста неортодоксални религиозни възгледи. Абсолютно всички проявяват интерес към езотеризма. В почти всички случаи великият магистър е свързан доста тясно със своя предходник и наследник на този пост.
Ала колкото и значима да е, тази закономерност не доказва нищо. Не доказва например, че Братството на монасите от Сион, за което се уверихме, че е съществувало през Средновековието, е оцеляло и през следващите столетия, още по-малко пък, че хората, посочени като велики магистри, наистина са оглавявали ордена. Все още ни се струваше невероятно някои от тях да са били велики магистри. В някои случаи тази наша теза бе подкрепена и от възрастта, на която съответният велик магистър е оглавил ордена. Не бе изключено, разбира се, Едуар дьо Бар, избран за велик магистър на пет години, или Рене Анжуйски — на осем, просто да са получили поста по някакъв наследствен принцип. Той обаче не важи за Робърт Флъд или Шарл Нодие, станали велики магистри на двайсет и една години, или за Дебюси, оглавил ордена на двайсет и три годишна възраст. Те просто не са имали време да изкачат всички степени, както например е във франкмасонството. Нито пък са получили признание в областта, в която работят. Тази аномалия ни се струваше необяснима, освен ако степента „велик магистър на Сион“ не бе чисто символична, нещо като ритуал, и не е била присъждана на статисти, вероятно неосъзнаващи какъв пост заемат.
Нямаше обаче смисъл да правим догадки, най-малкото въз основа на информацията, с която разполагахме. Ето защо отново се обърнахме към историята и се заехме да проучваме Братството на монасите от Сион и по други източници освен по списъка на великите магистри, по-конкретно по обемистите архиви на владетелите на Лотарингия и на някои от останалите родове, споменати в „Документите на Братството“. Искахме да проверим и други твърдения в тях, както и да открием доказателства, че е съществувало тайно общество, дърпащо конците иззад кулисите.
Ако Братството от Сион наистина е било тайно, едва ли щяхме, разбира се, да намерим някъде да се говори открито за него. В случай че е съществувало през вековете, то сигурно е действало под прикритието на различни маски, лица и имена, например под названието „Ормус“, от което впоследствие се е отказало. Едва ли е излагало на показ конкретните си политически възгледи и становища. Дори и да е изтичала информация за определена съгласувана позиция, тя явно е звучала твърде неправдоподобно. При положение че си имахме работа с организация, оцеляла близо девет столетия, трябваше да й признаем, че тя е действала изключително гъвкаво и се е приспособявала към условията. Дори самото й оцеляване говори, че е притежавала тези качества, в противен случай е щяла да се изроди в куха форма, лишена от всякаква власт, като например Дворцовата стража във Великобритания. Накъсо, Братството от Сион едва ли е имало една и съща структура през цялото си съществуване. Обратното, вероятно е било принудено периодично да се променя, да се нагажда като структура и цели спрямо променливия калейдоскоп на световната политика точно както преди век кавалерията е трябвало да бъде сменена с танкове и бронетранспортьори. В способността си да се приспособява към изискванията на времето и да използва неговите ресурси и терминология Сион явно е мерел ръст със своя екзотеричен съперник — римокатолическата църква, или може би със зловещата организация, известна като мафия. Ние, разбира се, не гледахме на членовете на Братството от Сион като на някакви префинени злосторници. Но ако не друго, мафията поне показа как, за да оцелее, една тайна организация се нагажда към различните епохи и каква огромна власт притежава.
Братството на монасите от Сион във Франция
Ако се вярва на „Документите на Братството“, между 1306 и 1480 г. Сион е притежавал девет храма. През 1481 г., когато умира Рене Анжуйски, броят им е нараснал на двайсет и седем. Според списъците най-важните се намират в Бурж, Жизор, Жарнак, Мон Сен Мишел, Монревал, Париж, Льопюи, Солем и Стене. В „Тайните досиета“ е добавено някак между другото, че има и една „арка, наречена «Beth-Ania», или Къщата на Ана, която е разположена в Рен Льошато“126. Не е съвсем ясно какво означава този пасаж, разбира се само, че Рен Льошато се радва на особено внимание. Пък и едва ли е някакво съвпадение, че след като изгражда вилата си, Сониер я нарича вила Витания.
126
Lobineau, H. Dossiers secrets, planche N. 4, Ordre de Sion.