Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Въпреки анатемата в средата на последното десетилетие от миналия век Доанел проявява завидна активност в енорията на Сониер, и то точно по времето, когато кюрето на Рен Льошато започва да трупа богатства. Твърде вероятно двамата се познават чрез Дебюси. Или чрез Ема Калве. Или чрез абат Анри Буде, кюре на Рен Лебен, най-добър приятел на Сониер и колега на Доанел от Дружеството за изкуство и наука в Каркасон.
Сред окултистите, с които Дебюси се сближава най-много, е Жозефен Пеладан, друг приятел на Папюс и както бихме могли да се досетим, любовник на Ема Калве. През 1889 г. Пеладан отива на поклонение в Светите места. Когато се връща, обявява, че е открил гроба на Исус, но не там, където всички смятат, че се намира той — в Църквата на Христовия гроб, а под джамията Ал Акса, където някога са били владенията на тамплиерите. Според един ентусиазиран поклонник на Пеладан неговото откритие е „толкова изумително, че в друго време би разтърсило из основи католическия свят“121. И Пеладан, и неговите съратници обаче не пожелават да обяснят как човек може да открие и да докаже с такава сигурност къде точно се намира гробът на Исус, нито защо това откритие би трябвало да разтърси католическия свят — освен, разбира се, ако не е съдържало нещо много важно, противоречиво, дори сензационно. При всички положения Пеладан не дава повече подробности. Ала макар да е ревностен католик, той е убеден, че Исус е бил обикновен простосмъртен.
През 1890 г. Пеладан основава нов орден — Ордена на католическата Роза и Кръст, на тамплиерите и на Свещения Граал. За разлика от другите розенкройцерски институции от онова време орденът, кой знае защо, не е анатемосан от папата. Междувременно Пеладан проявява все по-голям интерес към изкуствата. Според него творецът трябва да е „рицар с броня, поел на символично търсене на Свещения Граал“. И в съответствие с това свое убеждение се впуска в истински естетически кръстоносен поход: всяка година урежда нашумелите по онова време изложби, известни като „Салона на Розата + Кръста“, чиято цел е „да подкопаят реализма, да преобразят вкуса на хората, говорещи романски езици, и да създадат идеалистична школа в изобразителното изкуство“. За тази цел доста теми и сюжети са заклеймени и отхвърлени като лишени от стойност, „дори и да са пресъздадени много добре, безупречно“. Списъкът на заклеймените теми и сюжети включва „прозаични“ картини на историческа, патриотична и военна тематика, платна на съвременна тема, портрети, пасторални сцени и „всички пейзажи освен онези, в които е следван стилът на Пусен“122.
Пеладан не се ограничава само с живописта. Обратното, опитва се да наложи естетическите си канони и в музиката и театъра. Създава своя трупа, играеща написани специално за случая пиеси на теми като Орфей, аргонавтите и Златното руно, „Мистерията на Розата и Кръста“ и „Мистерията на Свещения Граал“. Спектаклите обикновено са поставяни под покровителството на Клод Дебюси.
Сред другите съратници на Пеладан и Дебюси е и Морис Барес, който на младини е свързан заедно с Виктор Юго с кръжеца около „Кръста и Розата“. През 1912 г. той издава най-известния си роман „Вдъхновеният хълм“, който според мнозина съвременници е доста прозрачна алегория на Беранже Сониер и Рен Льошато. Безспорно има съвпадения, които са прекалено очебийни, та да са плод на случайността. Барес обаче не избира за място на действието Рен Льошато или някое друго селище в Лангедок. Обратното, „Вдъхновеният хълм“ е в Лотарингия и на него е разположено селце, някогашното средище за поклонение на Сион.
Жан Кокто
В случая с Жан Кокто ни се стори невероятно той да е оглавявал влиятелно тайно общество дори повече, отколкото Чарлс Ратклиф и Шарл Нодие. За тях обаче установихме, че са поддържали твърде интересни връзки с някои хора. Докато за Кокто не открихме почти нищо.
Дума да няма, Кокто произхожда от среди, близки до „коридорите на властта“: в семейството му има много политици, а чичо му е високопоставен дипломат. Ала най-малкото привидно Кокто се откъсва от тези среди: петнайсетгодишен напуска своя дом и се свързва с бохемата в Марсилия. През 1908 г. вече се налага като изявен творец. Едва навършил двайсет години, се сближава с Пруст, Жид и Морис Барес. Близък приятел е и на правнука на Виктор Юго Жан, заедно с когото се запалва по спиритуализма и окултизма. Бързо усвоява тайните на езотеризма, а херметизмът налага силен отпечатък не само върху творчеството, но и върху естетическите му възгледи изобщо. През 1912 г., ако не и по-рано, се сприятелява с Дебюси, когото споменава често, макар и между другото, в дневниците си. През 1926 г. рисува декорите за постановката на операта „Пелеас и Мелизанда“, понеже, както отбелязва един негов съвременник, „изгаря от желание веднъж завинаги да свърже името си с Клод Дебюси“.
121
Lucie-Smith. Symbolist Art, p. 110. Повече подробности за живота на Пеладан и за съратниците му ще намерите в Pincus-Witten. Occult Symbolism in France.
122
Lucie-Smith. Op. cit., p. 111.