Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
В личния си живот Кокто, който освен другото по едно време става наркоман и има множество хомосексуални връзки, е доста хаотичен, с което си спечелва славата на луда глава, на безхарактерен и безотговорен човек. Всъщност обаче много държи на мнението на другите и въпреки безразборния си живот внимава да не си отреже пътя към хора с влияние и власт. Както сам е признавал, открай време мечтае за обществено признание, почести, уважение, дори да стане член на Френската академия. И прави всичко възможно мечтите му да се сбъднат. Поддържа приятелство със знаменитости като Жак Маритен и Андре Малро. Макар и да не се интересува особено от политика, през Втората световна война заклеймява правителството във Виши и явно подкрепя съпротивителното движение. През 1949 г. става член на Почетния легион. През 1958 г. е поканен от брата на Дьо Гол да произнесе реч за обстановката във Франция. Малко трудно ни е да си представим Кокто в тази роля, ала той явно я е играл често и е държал на нея.
Почти през целия си живот е поддържал връзки — кога близки, кога спорадични — с католиците роялисти. Често се среща с представители на старата аристокрация, включително с някои от приятелите и покровителите на Пруст. Същевременно обаче неговият католицизъм е твърде съмнителен, твърде неортодоксален и се доближава по-скоро до естетическа нагласа, отколкото до религиозна вяра. През втората половина на живота си посвещава много енергия на реставрирането на църкви — в това, изглежда, се долавя далечното влияние на Беранже Сониер. Но дори в това отношение набожността му буди подозрения: „Мислят ме за религиозен художник, понеже изографисах един параклис. Вечната мания на хората да слагат етикети!“123.
Подобно на Сониер, и Кокто вмества в религиозните си рисунки странни и многозначителни детайли. Някои от тях могат да бъдат видени във „Френската св. Богородица“ край Лестър Скуеър в Лондон. Църквата е построена през 1865 г. и освещаването й вероятно е свързано с масоните. През 1940 г. по време на най-ожесточените бомбардировки на английската столица сградата е сериозно повредена. Въпреки това си остава предпочитаният храм за французите емигранти от комитета „Свободна Франция“ на Дьо Гол и след войната е възстановена и изографисана от художници от цяла Франция. Сред тях е и Кокто, който през 1960 г., три години преди смъртта си, прави стенопис, изобразяващ Разпятието. То е представено по твърде странен начин. Слънцето е черно, а в долния десен ъгъл се вижда зловеща зелена фигура. Нарисуван е и римски войник с щит, върху който има силно стилизирана птица, символ на древноегипетския бог Хор. Сред скърбящите жени и стотниците, хвърлящи зарове, се забелязват двама мъже, безспорно наши съвременници: единият е самият Кокто, който многозначително се е обърнал с гръб към кръста. Най-смайващото е, че върху стенописа е нарисуван единствено долният край на кръста. Човекът върху разпятието се вижда само до коленете — лицето не е изобразено и е трудно да кажем кой точно е разпънат. В нозете му, точно до кръста, има огромна роза. Накъсо, стенописът е осеян с очебийни символи на Розата и Кръста, които, меко казано, са твърде странни за католическа църква.
Двамата Йоан XXIII
„Тайните досиета“, където е поместен списъкът на предполагаемите велики магистри на Сион, излизат през 1956 г. Кокто умира едва през 1963 г., тоест не е отбелязано кой го е наследил на този пост и кой би могъл да оглавява днес Братството на монасите от Сион. Но самият Кокто повдига още един твърде интересен въпрос.
Според „Документите на Братството“ до „отсичането на бряста“ през 1188 г. Сион и Орденът на тамплиерите имат един и същи велик магистър. Ако се вярва на сведенията, след 1188 г. Сион избира свой велик магистър — Жан дьо Жизор. След поемането на поста всеки велик магистър променя името си на Жан (Йоан), или, тъй като е имало и четири жени, Жана (Йоана). Така от 1188 г. до днес сред великите магистри на ордена откриваме множество Жановци и Жани. Те безспорно навеждат на мисълта за папство, свързвано в съответствие с традицията на езотеризма и херметизма с Йоан, в противовес на екзотеричното папство, свързвано с Петър.
Основният въпрос обаче е кой Йоан. Йоан Кръстител? Йоан Евангелистът, любимият ученик от Четвъртото евангелие? Йоан Богослов, авторът на Откровението? Явно е някой от тримата, защото през 1188 г. Жан дьо Жизор съвсем преднамерено взима името Йоан II. Кой тогава е Йоан I?
123
Така Кокто отвръща на молбата да изографиса част от един от параклисите в храма „Френската св. Богородица“ в Лондон.