Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Тройката продължи обиколката, след което се върна във Вашингтон. Окончателният доклад, представен на Гроувс на 1 януари 1943 г., беше категоричен — най-добрата площадка за строежа на завода се намира в Ханфорд, щата Вашингтон. След няколко дни заключението на доклада беше потвърдено, а след две седмици самият Гроувс замина да огледа мястото. То му хареса, но все пак забеляза един недостатък единствената железопътна връзка беше една рядко използвана теснолинейка, отклоняваща се от главната линия Чикаго — Милуоки — Сейнт Пол.
Когато колата му наближи железопътния прелез, той чу далечна локомотивна свирка.
— По-добре да спрем и да почакаме — каза Гроувс на шофьора. — Не мога да си представя нещо по-глупаво от това да ни блъсне влак, който минава само два пъти седмично в тази пустиня.
Гроувс се обади веднага във Вашингтон, за да предприемат необходимите операции по придобиване на собственост върху терена. Щом се върна във Вашингтон, той извика Матайъс в кабинета си.
— Започваме строителство — каза той бодро. — Трябва да намерим някой да ръководи работата на място. Началникът на Инженерната служба ми обеща да ми предостави всеки офицер, който си избера. Огледайте се и ми препоръчайте някого.
Матайъс се готвеше да напусне кабинета на Гроувс, но генералът го спря.
— Ако не можете да изберете подходящ кандидат, помислете дали не бихте се заел с тази работа.
Матайъс се обърна.
— Генерале, не мога да ви препоръчам никого.
Отговорът на Гроувс също беше бърз.
— Тогава поемайте работата!
Същия ден подполковник Франклин Матайъс беше назначен за районен инженер на проекта „Ханфорд“. Когато го попитаха защо точно Матайъс е избран за тази длъжност, Гроувс отговори без колебание:
— Много просто. Ако, не дай си боже, стане катастрофа, има само един човек, който ще запази самообладание и ще евакуира хората — Матайъс.
Подполковникът си мислеше, че Гроувс въобще не го забелязва. Той не подозираше, че той го е наблюдавал от месеци и е проучвал реакциите му при различни случаи. Едва години след края на войната той научи колко високо мнение е имал за него генералът.
Когато беше дадена заповед да се започне строежът на Ханфордския завод, проектирането на атомните реактори се намираше все още в началната фаза. Наистина, успехът на малкия реактор в Чикаго, построен от Ферми, потвърди теорията, но построяването на голяма индустриална инсталация беше съвсем друго нещо. Редица научни въпроси все още бяха нерешени. Например ще продължават ли да се умножават неутроните в реактора или броят им ще намалява, докато реакцията затихне? В досегашните си опити учените бяха направили всичко възможно, за да разберат това, но използваните уреди бяха с малки мащаби и не даваха еднозначен отговор. Физиците се придвижваха напред, разчитайки на вярата си, че „всичко ще бъде наред“.
Предстоеше тепърва да се решат огромни проблеми и да се преодолеят неподозирани препятствия. След като преглътнаха първоначалната обида от поверяването на строежа и експлоатацията на плутониевия проект на „Дюпон“, чикагските учени постепенно се примириха с мисълта, че ролята на инженерите ще бъде поне толкова важна, колкото и тяхната. Напрежението между Чикаго и Уилмингтън изчезна и „докторите“ от Металургичната лаборатория на Артър Комптън заработиха в тясно сътрудничество с „Отдел TNX“ на „Дюпон“, ръководен от Роджър Уилямс.
В Чикаго проектирането на реактора се извършваше под ръководството на Ферми и Уигнър. Ключовата роля в проучванията върху методите за пречистване се изпълняваше от откривателя на плутония Глен Сийбърг. Вечно пълният с идеи Лео Зилард пое функцията на „научна щръклица“, като обикаляше неуморно лабораториите, задаваше въпроси, прекъсваше работата и правеше блестящи предложения. В Уилмингтън Роджър Уилямс постави начело на производствената организация на проекта Ар. Ем. (Монти) Евънс, а Техническият отдел се ръководеше съвместно от бившия член на Ревизионния комитет Крауфорд Грийнуолт и от Джордж Грейвс. Друг член на ревизионния комитет, темпераментният самоук инженер Том Гари, предостави на Фред Пардий цяла нова група от своя Проектантски отдел, посветена изцяло на атомните реактори.
Половината от площта на 13-я етаж в „Немур Билдинг“ в Уилмингтън по нареждане на службата за сигурност беше изолирана и поставена под строг режим на секретност. Проектантският отдел изхождаше от принципите и спецификациите, дадени от групата на Уигнър, и се опитваше да ги приложи към промишлените мащаби. С увеличаването на проблемите и трудностите групата на Пардий нарасна до 400 инженери и чертожници. Те не знаеха каква е крайната цел на работата им (въпреки че някои се досещаха), а и не бяха склонни да обсъждат този въпрос помежду си. Всеки от тях имаше право да знае само за своята част от проекта. Шефът на отдела, тридесет и шест годишният инженер-химик Фред Пардий, беше чувал за плутониевия проект, но нямаше представа какво се правеше в Лос Аламос или в Оук Ридж.