Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Ще го използват — промълви тя. — Като меч.
Думите й отрезвиха Малът.
— В лечителството няма милост. Само пресмятане.
Гласът на Бързия Бен стресна и тримата.
— Покушението над живота му дойде от Сянка.
В стаята настъпи тишина.
Татърсейл въздъхна. Допреди малко беше само подозрение. Видя как се спогледаха Малът и Калам и се досети какво си казаха без думи. Където и да се намираше Сори сега, върнеше ли се, я чакаха трудни въпроси. И Татърсейл вече разбра — със сигурност, — че момичето принадлежи на Сянка.
— А това означава — продължи нехайно Бързия Бен, — че онзи, който се е намесил на страната на Паран, вече се е противопоставил пряко на Владението на Сянка. — Извърна глава и тъмните му очи пронизаха заклинателката. — Ще трябва да разберем какво знае Паран, щом се съвземе. Само че…
— Няма да сме тук — довърши вместо него Калам.
— И понеже Хеърлок ми е малко — измърмори Татърсейл, — сега искате да стана болногледачка и на това ваше капитанче.
Бързия Бен се надигна и изтупа прахта от кожените си гащи.
— Хеърлок ще го няма доста дълго. Хрътките са упорити. Може би ще мине време, преди да успее да ги пораздруса. Или, ако най-лошото стигне до още по-лошото — ухили се мрачно магьосникът, — ще им скочи и ще даде на Господаря на Сянка повод да се позамисли малко.
Калам се обърна към Малът и каза:
— Вдигай Хедж. Трябва да тръгваме.
Татърсейл остана смразена от последните думи на Бързия Бен. Лицето й се сгърчи от пепелявия вкус в устата й, докато гледаше мълчаливо приготвящия се за заминаване взвод. Предстоеше им мисия, която щеше да ги отведе в сърцето на Даруджистан. Градът бе следващият в списъка на империята, последният Свободен град, единствената останала перла на континента, заслужаваща да бъде пожелана. Взводът щеше да проникне вътре и да подготви пътя. Щяха да зависят изцяло от себе си. По някакъв странен начин Татърсейл почти им завидя за изолацията, в която щяха да се озоват. Почти, но не съвсем — нали щяха да загинат.
Гробницата на Зидаря се върна в мислите й, вдигната сякаш от собствените й страхове. И тя осъзна, че е достатъчно голяма, за да побере всички.
Зората изгря — тънка като острие на меч пурпурна резка зад гърбовете им — и Черните моранти, присвити на високите седла на кворл, заблестяха като опръскани с кръв диаманти. Уискиджак, Фидлър и Върховният юмрук гледаха към приближаващите се летци. Дъждът над главите им бе поотслабнал и валма сива мъгла се слягаха по каменните плочи и керемидите по околните покриви.
— Къде е взводът ви, сержант? — попита Дужек.
Уискиджак кимна на Фидлър, който се обърна и закрачи към капака, после отвърна:
— Ей сега ще са тук.
Искрящите, тънки като ципи криле на кворлите, по четири на всяко същество, изпърхаха за миг и дванадесетте моранти като един се спуснаха към покрива на стражевата кула. Рязкото бръмчене на крилете се прекъсваше от цъкащите команди на подвикващите си морантски ездачи. Съществата се люшнаха над двамата мъже, само на пет стъпки над главите им, и най-безцеремонно кацнаха на чакъла.
Фидлър беше слязъл долу. Дужек, с ръка на кръста, изгледа ядосано морантите, изръмжа нещо неразбрано и закрачи към капака.
Уискиджак пристъпи към най-близкия морант. Лицето на воина беше покрито с черно хитиново забрало. Съществото се извърна към сержанта и го изгледа мълчаливо.
— Имаше един между вас — заговори го Уискиджак, — с една ръка. Имаше пет отличия за храброст. Още ли е жив?
Черният морант не отговори.
Сержантът сви рамене и насочи вниманието си към кворлите. Въпреки че се беше возил на гърбовете им, те продължаваха да го смайват. Крилатите същества се крепяха на четири тънки крака, показващи се изпод седлата. Чакаха на покрива с разперени криле — те потрепваха толкова бързо, че около тях се образуваше мъгла от малки водни капчици. Дългите им, странно сегментирани опашки стърчаха право нагоре зад тях, многоцветни и дълги по двайсет стъпки. Ноздрите го засърбяха от стигналата до носа му позната парлива миризма. На огромните клиновидни глави имаше фасетни очи. Челюстите на съществата помръдваха. Отдолу стърчаха два допълнителни крайника — ръце, предполагаше Уискиджак. Главата на най-близкия кворл се извърна и лявото око го изгледа безучастно.
Сержантът продължи да го гледа; чудеше се какво ли вижда в този момент кворлът, чудеше се какво ли мисли — ако изобщо можеше да мисли. Странно, но кворлът му кимна.
Главата се килна, обърна се на другата страна. Очите на Уискиджак се опулиха, като видя как върхът на опашката на кворла за миг се изви. За първи път виждаше такова движение.