Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— А Тайсхрен? — попита той рязко. Ръцете му леко трепереха.
— Той знае, че се е случило нещо. Тръгнал е на лов, но плячката му се изплъзва. — Тя се усмихна на убиеца. — Усещам го как стъпва предпазливо. Много предпазливо. Доколкото може да разбере, плячката може да е заек, а може и да е вълк.
Лицето на Калам си остана мрачно.
— Или Хрътка — промърмори той и пак закрачи.
Татърсейл го зяпна. Това ли правеше Хеърлок? Да привлича Хрътка след себе си? Нима водеха Тайсхрен към гибелна за него засада?
— Надявам се, че не — каза тя и изгледа твърдо убиеца. — Това би било глупаво.
Калам видимо избягваше погледа й.
Татърсейл стана.
— Не глупаво. Безумно! Давате ли си сметка какво може да се развихри тук? Някои вярват, че Хрътките са по-древни от самото Владение на Сянката. Но въпросът не е само в тях — силата привлича сила. Ако един асцендент разтвори тъканта тук и сега, ще дойдат други, надушили кръв. До съмване всички смъртни в този град може да са мъртви.
— Спокойно, мадам — каза й Калам. — Никой не иска в този град да скочи някоя Хрътка. Казах го от страх. — Все още не искаше да я погледне.
Признанието на убиеца стъписа Татърсейл. Срамът беше това, което задържаше очите му настрана от нея. Страхът беше признание за слабост.
— Гуглата да ме вземе — изсумтя тя, — от два часа седя на тоя креват.
Той я погледна в очите и се засмя.
Смехът му беше гърлен и плавен и я зарадва безкрайно.
Вратата на спалнята се отвори внезапно и влезе Малът. Кръглото му лице беше лъснало от пот и зачервено. Лечителят погледна Бързия Бен, после отиде при Татърсейл и клекна пред нея.
— Според всички правила — заговори той тихо — капитан Паран трябваше да е в някоя офицерска дупка с пет стъпки кал върху хубавичкото си лице. — Кимна на Калам, който вече бе застанал до тях. — Първата рана е била фатална, точно под сърцето. Професионална забивка — добави той и погледна многозначително убиеца. — Втората рана е трябвало да го довърши по-бавно, но също толкова сигурно.
Калам направи гримаса.
— Значи би трябвало да е мъртъв. А не е. Което означава?
— Намеса — отговори Татърсейл и усети, че й се гади. Погледът й изпод натежалите клепачи се прикова в Малът. — Твоите денълски умения достатъчни ли се оказаха?
Лечителят се усмихна криво.
— Лесно беше. Имах помощ. — И обясни: — Раните вече се затваряха, поражението вече беше поправено. Аз малко го ускорих, но нищо повече. Има дълбока травма, телесна и умствена. Би трябвало да минат седмици, докато се възстанови физически. А това само по себе си може да се окаже проблем.
— Какво имаш предвид? — попита Татърсейл.
Калам отиде до масата и взе бутилка вино и три глинени чаши. Върна се при тях и започна да налива. Малът заговори:
— Лечението никога не бива да разделя плътта и усещането за плътта. Трудно е да се обясни. Лабиринтът на Денъл включва всички страни на лечителството, тъй като поражението, когато възникне, е на всички нива. Шокът е белегът, който свързва пропастта между тялото и ума.
— Всичко това — добре — изръмжа Калам и подаде чаша на лечителя. — А Паран?
Малът отпи дълга глътка и отри устата си с ръка.
— Силата, която се е намесила, не се е интересувала от нищо друго, освен от изцеряването на плътта. Като нищо може да се вдигне на крака след ден-два, но шокът трябва да се изцери.
— Ти не можеш ли да го направиш? — попита Татърсейл.
Той поклати глава.
— Всички тия неща са свързани. Онова, което се е намесило, е разкъсало тези връзки. Колко шокове, колко травмиращи събития е преживял Паран през живота си? Кой белег да проследя? С незнанието си като нищо мога да му причиня повече вреда.
Татърсейл се замисли за младежа, когото бяха донесли в стаята й само преди час. След крясъка му в тъмната уличка, известил Пикър, че все още е жив, той беше изпаднал в несвяст. Единственото, което знаеше за Паран, беше, че е син на благородник, че идва от Унта и че е новият взводен командир за задачата им в Даруджистан.
— Тъй или иначе — каза Малът, след като пресуши чашата си — Хедж го държи под око. Може да се съвземе всеки момент, но не се знае в какво състояние ще е умът му. — Лечителят се ухили на Калам. — Хедж почва да го харесва кучия му син.
Убиецът изруга и Малът се ухили още повече.
Татърсейл повдигна учудено вежди.
Като видя физиономията й, Малът обясни:
— Хедж гледа улични псета — и други, хм, полезни твари. — Погледна към Калам, който отново беше започнал да крачи из стаята. — И в тая работа често е голям инат.
Ефрейторът изръмжа.
Татърсейл се усмихна, но щом мислите й се върнаха към капитан Паран, усмивката й угасна.