Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Хайде бе, детективе. Документира ли го?
— Аз водех дневника на местопрестъплението — Манкузо се присъедини към конспирацията на О’Донован. — Не си спомням никакъв зъб. Ами ти, О-Ди?
Грифин изгледа двамата мъже и бавно поклати глава.
— Деца, ако сте решили сами да разследвате нещо, по-добре се подгответе за скандал, в случай че не направите разкрития.
Тим Грифин така напомняше на бащата на О’Донован, когато започнеше да говори поучително, че го караше да се чувства като направило пакост петгодишно хлапе.
— Хей, Гриф — започна О’Донован, само за да прикрие притеснението си.
— Какво?
— Документирай това. — Той му показа среден пръст. Манкузо се изсмя, но Грифин остана сериозен. Той само отново поклати глава.
— Хайде, другарчета — плесна с ръце зад гърба им Байндър. — Изрекох си домашното. Отиваме да папкаме.
— Ти идваш ли на обяд? — попита Манкузо О’Донован.
— Да бе, почини си малко — подкани го Грифин.
— Не, няма да дойда на проклетия ви обяд — отвърна О’Донован. — Какво сте намислили? Да не ми организирате някакво празненство?
— Днес рожден ден ли ти е, сержант? — попита Байндър.
— Не.
— Тогава дъвчи си някой сандвич на работното място — ухили се той, козирува и добави: — Сър.
Тримата детективи тръгнаха да си вземат палтата и ръкавиците. О’Донован се върна към справката си. Поклати глава, когато разговорът на тримата мъже заглъхна надолу по стълбите.
— Като стана дума за празници — питаше Грифин, — какво се предвижда за Коледа?
— Вероятно смяна от четири до четири — горчиво отвръщаше Манкузо.
Байндър запя:
— Над замръзнали дръвчета бляскат взривове, ракетки, две крадчета-веселушки си висят на мушка… Ла-ла-ла-ла… Дядо Коледа пристигна с кървава дружина…
Смехът и гласовете заглъхнаха със затръшването на вратата.
Обикновено просташките приказки в управлението успяваха да подобрят настроението на О’Донован и да го издигнат на по-високо и по-весело равнище, откъдето да може да погледне обективно на своя свят. Но сега се чувстваше по-скоро като онова холандско момче, което запушило теча в дигата с пръст. Погледна към сините листа пред себе си. Четеше, без да вниква. „Дженкинс Тимоти, М/Б/24, убийство с пистолет, 1 септ. 1990 г.“ Имаше цветна снимка на местопрестъплението, защипана към справката. Беше спирката на метрото „Кълъмбъс Съркъл“, четири оградени с тебешир гилзи, локва кръв, жълта предпазна лента и безпомощно застанали детективи и униформени, бръкнали в джобовете си, търсещи отговорите във върховете на обувките си. Трупът го нямаше на снимката, защото приятелите на младежа го бяха вдигнали бързо и качили на такси до болницата „Сейнт Люк-Розуел“. Бил е вече мъртъв, но хората, които обичат, обикновено отказват да приемат горчивата истина.
Полицията щеше да приключи това дело, защото четирима от шестимата извършители, убили Дженкинс заради парите му, бяха хванати и щяха да бъдат изпратени в поправителен дом. Никой от тях не беше навършил и петнадесет години.
Подобен успех би трябвало да възнагради самочувствието на О’Донован, но за съжаление беше засенчен от стотици други, неразкрити престъпления. Правилникът не позволява да се приключи дело за неразкрито престъпление. Затова папките се множаха като неизвестна, нелечима болест: цели камари върху бюрата, завързани на купчини папки, без надежда да бъдат прибрани, цветни страници, подаващи се от чекмеджетата като нахални, обвиняващи изплезени езици.
На О’Донован му се искаше да ги подпали и изгори. Искаше му се да си заключи вратата, за да не му се налага никога повече да вижда лицата на гражданите, присъстващи на местопрестъплението. Да не се сблъсква с разбитото им доверие, когато са им откраднали телевизора или стереоуредбата, а никой не си прави и труда поне да снеме пръстови отпечатъци.
Експлозията в израелското консулство би могла да се превърне в трамплин към по-добър професионален живот, ако успееше да използва политическия момент, за да уреди прехвърлянето си. Знаеше, че макар работата в целеви екип да изглежда привлекателна, тя също носи доста тревоги, но мисълта, че ще може да се съсредоточи само в една област на разследвания успокояваше измъчената му съвест. Човек може да стане експерт, а не вечно да се подвизава като дилетант. Да се занимава само с един вид престъпления, вместо да е „специалист по всичко“.
Бащата на О’Донован, религиозен ирландски католик, който беше прекарал тридесет години като патрулен полицай и си бе спечелил прозвището „краля на Бедстой“, винаги е казвал на сина си, че за да се издигнеш, трябва да си нещо много повече от добро ченге. Човек трябва да знае с кого да се ръкува, на кого да купува бира, кога да покаже знанията си и кога да си държи езика зад зъбите.