Друидите на Шанара

Но Уокър не мислеше така. Шадуините знаеха за Коглин и Хартстоун откакто Паяците Гноми бяха отвлекли Пар още преди няколко месеца. Бяха дошли едва сега, защото така са предпочели. Преди да убие Коглин, Ример Дал му бе казал, че той е последната заплаха за Шадуините, а значи се е почувствал застрашен от него. Повече го тревожеше не как Ример Дал ги бе открил, а заявлението на Главния Преследвач, че всички деца на Шанара са мъртви. Той явно грешеше по отношение на Уокър, но какво бе станало с Пар и Рен или с останалите от рода на Шанара, разпратени на различни страни от сянката на Аланон, за да открият онези загубени и изчезнали неща, които ще спасят Четирите земи? Дали и по отношение на тях Ример Дал грешеше или ги бе сполетяла съдбата на Коглин? Нямаше как да узнае истината, затова не споделяше мислите си с никого. Нямаше никакъв смисъл да казва каквото и да било на Морган Лех, който вече се бореше с предполагаемите последици от своето решение да тръгне след Куикнинг.

— Зная, че мястото ми не е тук — довери той на Уокър един следобед. Бяха седнали в сянката на един стар бял дъб и заслушани в песента на птиците, ги наблюдаваха да се стрелкат над тях. — Сдържах обещанието си пред Стеф да се погрижа за баба Елиза и леля Джилт. Но какво стана с думата, която дадох на Пар и Кол, че няма да ги изоставя! Не ми е мястото тук. Трябва да се върна в Тирс и да ги потърся.

Но Уокър отвърна:

— Не, Планинецо. Не трябва. И какво ще постигнеш, дори ако ги намериш? Можеш ли да направиш нещо срещу Шадуините? Тук имаш много по-важен шанс, дори повеля, ако е права Куикнинг. А може да успееш да върнеш и магическата сила на меча, както аз — ръката. Напразни надежди, биха казали по-прагматичните. Ала все пак надежди. Тя ни е потребна, Планинецо, и ние откликваме на тази потребност. Ние сме нейни деца, нали така? Не мисля, че можем да се откажем от тези чувства толкова лесно. Принадлежим й, поне засега.

Той бе повярвал в това под влияние на среднощния си разговор с Куикнинг, когато й бе разказал за видението на Гримпонд, а тя настоятелно и категорично бе отхвърлила опасенията му. Морган Лех бе не по-малко покорен, хипнотизиран от красотата й, обладан от копнеж. Не можеше да преодолее нейното необяснимо привличане. И тримата бяха привързани към Куикнинг по различен начин. За Морган това бе физическо привличане. Той се възхищаваше от вида и движенията й, от изключителните черти на лицето и форми на тялото й, от нейната невиждана красота, превъзхождаща всичко, което би могъл да си представи. Уокър бе привлечен по по-духовен начин, от една близост, основана на общата им вродена магия, която пораждаше взаимно разбиране на мислите и действията. Те бяха свързани с обща верига от връзки, където всяко звено бе споделен магически опит.

Най-трудна за разбиране бе целта на Пи Ел. Понякога той наричаше себе си артист, човек на илюзията и на бягството от действителността, но ясно беше, че е нещо повече. За никой не беше тайна, че той е извънредно опасен, но въпреки това успяваше напълно да скрие истината за себе си. Той рядко разговаряше с тях, дори и с Куикнинг, въпреки че за него тя имаше същата притегателна сила, както и за Уокър и Морган. Но Пи Ел беше привлечен към нея като към своя собственост, не като към любима или духовно сродна душа. Той бе привързан към Куикнинг както занаятчията към изкусно създаден предмет, който е свидетелство за неговото умение. Уокър не можеше да разбере такова отношение, защото Пи Ел също като тях бе приет без никакви заслуги към Куикнинг. И все пак той имаше натрапчивото чувство, че Пи Ел гледа на момичето като на своя собственост и в някакъв момент ще предяви правата си над него.