Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
Разтревожен, Корбет се присъедини към тях. Той се изкачи по стъпалата и огледа галерията, където проблясваха светлинки и танцуваха сенки.
— Това е смешно! — прошепна Ранулф.
Корбет се съгласи и изруга наум. Беше нарушил първото правило. Никой не знаеше къде се намират и тук нямаше друг изход за бягство, освен да се върнат назад по този зловещ тунел под земята.
— Може да е бил някой от братята? — Гласът на Чансън не прозвуча убедително.
— Ако беше монах — отговори Ранулф, — би трябвало да е видял светлината и да се обади. — Той издърпа Корбет от стъпалата. — Ако е този, за когото мислим — изсъска той, — би трябвало да носи лък и стрела. Срещу светлината ние сме идеална мишена. Един добър стрелец, един майстор на лъка може да улучи всички ни.
— Може и да грешим! — Корбет извади меча си. — Грешката е моя, Ранулф, аз ще я поправя.
Неговият довереник го издърпа.
— Не, предпочитам да се изправя срещу някой стрелец, отколкото срещу гнева на лейди Мейв. — Той се засмя през рамо. — Тъй или иначе, аз съм по-чевръст в краката от теб.
Ранулф изтегли меча си и започна да изкачва стъпалата. От дясната му страна се намираха откритите кухини и складовите помещения. Той присви очи срещу светлината. Напрегна се, готов да скочи. Чу някакъв звук. Ранулф не изчака. Хукна назад и се хвърли надолу по стъпалата, докато една дълга стрела рязко изфуча откъм дъното на галерията. Стрелата прониза въздуха и удари стената над главите им.
— Имах право! — Ранулф се изправи. — Един стрелец, но добър. Ако се опитаме да минем през галерията, ще ни избие един по един.
— Можем да изчакаме! — обади се Чансън. — Тук има складове, все някой ще слезе долу.
— Може и да не слезе в продължение на часове — отговори Корбет. Той огледа избата и съзря дървените платформи. — Хайде, Ранулф, бързо! — посочи ги Корбет.
— Какво ще правим?
— Атакувал ли си някога замък, Ранулф, виждал ли си как хората примъкват стенобойна машина към главната порта?
— А, прикритие! — Ранулф сграби Чансън за рамото. Te вдигнаха платформата и я завъртяха.
— Висока е около два метра и е достатъчно тясна, за да мине по галерията.
— Би могъл да се цели в краката ни! — предупреди ги Корбет. — Тъй че плъзгайте я по пода и се свивайте зад нея!
Като обърнаха платформата с лице напред, Ранулф и Чансън понесоха своя импровизиран щит нагоре по стъпалата. Корбет ги последва. Te подпряха платформата на пода. Не достигаха само по няколко сантиметра от всяка страна, за да изпълни галерията, но осигуряваше добра защита. Тетивата звънна и към прикритието им започнаха да свистят стрели. Тримата стигнаха до един вход и Корбет с облекчение въздъхна, когато успяха да промушат прикритието си през него. Още две стрели улучиха платформата с такава сила, че Ранулф и Чансън бяха принудени да се прегърнат. После чуха как стъпките започнаха да се оттеглят. Една врата се затръшна. Ранулф и Чансън оставиха платформата и Корбет, полуприведен, хукна напред с изваден меч, но коридорите бяха празни. В един ъгъл лежеше дълъг лък и полупразен колчан за стрели. Той се затича по-бързо и излезе край трапезарията. Не се виждаше нищо освен снега, който покриваше мръсната лапавица. Корбет разбра колко безплодно ще е да продължава преследването и изчака спътниците му да се присъединят към него.
— Никога не бива да го правим отново! — задъхано проговори той.
— Грешката е колкото твоя, толкова и моя! — Ранулф пъхна меча си в ножницата. — Кой е убиецът, господарю?
— И едно дете би могло да направи онова, което направи той! — отвърна Корбет. — Просто е наблюдавал и е изчаквал. Ние слязохме в избата и нашият убиец ни последва. За навън има само един път и ако Чансън нямаше толкова остър слух, онзи щеше да се справи с поне двама от нас, да ни нарани сериозно или да ни убие.
Корбет седна на една каменна плоча. Чу гласове и видя няколко монаха, които се изнизваха в редица през изхода на трапезарията. Сега, когато нападението бе свършило, Корбет почувства страх. Потта по тялото му започваше да замръзва. Чансън се тресеше, а зъбите му тракаха. Лицето на Ранулф бе пребледняло, върху него се четеше ярост, той хапеше устни, а пръстите му нервно играеха върху ръкохватката на камата му.
— Но защо? — заекна Чансън. — Та ние не сме членове на съвета!
— Не! — изръмжа Ранулф. — Но сме кралски служители. Ако нещо се случеше със сър Хю, петното щеше да падне върху „Сейнт Мартин’с“. Кралят, дворът му и съветът щяха да оттеглят благоволението си от манастира.
— Много добре! — промърмори Корбет. — Нападението отваря прозорец към душата на нашия предполагаем убиец. Открих мотива му: унищожение в името на унищожението. Хайде! — подкани ги той. — Замръзвам! Ще се нахраним в трапезарията.