Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— След като брат Френсиз сигурно е бил предупреден да не остава сам?
— Да, бил е, Чансън, и точно това е странното. — Корбет потупа с пръсти книгите под горния си жакет. — Той определено е бил развълнуван, погълнат от заниманията си. Дотолкова, че пренебрегнал храната и питието и не се присъединил към другите братя в манастирската трапезария. И така, защо е трябвало да остане да работи до толкова късно? Дали е търсил нещо? Някакво доказателство, отнасящо се до убийствата?
— Сър Хю, какво да сторим? — Приорът Кътбърт се появи от мрака и тръгна към тях.
— Вече ви казах! — наблегна Корбет. — Членовете на съвета не бива да остават сами за по-дълго време, когато това е възможно.
— Но ние си имаме стаи и задължения, които трябва да изпълняваме!
— Тогава бъдете благоразумни! — отговори Корбет настоятелно. — Предупреди ги, че може да бъдат нападнати от засада. Между другото, аз прибрах всички лъкове и стрели от избите, сложих ги на едно място и ги заключих.
— А къде е архидякон Ейдриън? — попита Ранулф.
— Отказа поканата ми да дойде в трапезарията. — Приорът Кътбърт поклати глава. — Пердитус каза, че бил в ужасно настроение и заявил, че ще остане в стаята си и ще вечеря сам.
— Както ще направим и ние! — намеси се Корбет. — Приоре Кътбърт, кажете на монасите да довършат вечерята си. Моите спътници и аз ще се върнем в странноприемницата. Ще ядем, каквото ни изпратите.
След като се върнаха, Чансън запали свещи и светилници и раздуха мангала. Ранулф заключи вратата и прозорците.
— Защо? — попита Ранулф. — Защо ще убива един библиотекар? Един архивар?
Корбет седна на леглото и извади книгите от елека си.
— Поради същата причина, поради която нападна и нас, Ранулф. — Той мрачно се засмя. — Но нека отдадем дължимото на убиеца, той ме предупреди да не оставам тук. Ако кралските пълномощници бъдат прогонени от едно абатство, кралят ще се ядоса, а тъй като ние се забавихме, той ни нападна. Същото важи и за бедния брат Френсиз. Само си помисли как лисицата дебне пиленца, Ранулф; ето в какво се превърна нашият убиец. Съмнявам се дали е знаел, че брат Френсиз търси нещо, но е знаел, че Френсиз ще остане сам.
Корбет замълча, когато на вратата се почука. Влезе Пердитус с поднос с храна, от която се вдигаше пара, и го постави на масата.
— Какво възнамерява да предприеме приорът? — попита Ранулф.
Послушникът провери дали подносът е поставен както трябва и сви рамене.
— Казвах му, че трябва да изпрати вест до шерифа за въоръжени хора. Обаче — въздъхна той, — за това ще трябват няколко дена. Нуждаем се от копиеносци и стрелци с лъкове, които да завардят входовете и изходите. Трябват ни и пазачи на коларските пътища. Казах на приора, че трябва да се запалят повече мангали. Тук има високи места, на които може да се разположат наблюдатели, но… Аз съм само послушник…
Корбет внимателно го изгледа:
— Полагал ли си някакви тържествени обети, Пердитус?
— Не, само най-обикновените. Ако пожелая, мога да напусна абатството.
— А ще го напуснеш ли? Пердитус отрицателно поклати глава:
— Обичам „Сейнт Мартин’с“ и братята тук са добри към мен.
— А убиецът? — попита Корбет.
— О, той без съмнение е член на братството!
— Или архидякон Ейдриън?
— Вярно — съгласи се Пердитус. — Той не обича „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“. Аз обаче трябва да се връщам при братята.
Корбет го извини и разтвори първата книга. Прокара бързо пръст по жълтеещите, шумолящи страници: това беше копие на англосаксонска хроника, грижливо преписано от някой отдавна починал монах. Допълнителните страници в началото и края не съдържаха нищо, което заслужаваше внимание. Втората книга бе по-интересна: тя съдържаше извадки из произведението на римския поет Вергилий „Любовно изкуство“. Корбет се усмихна, докато четеше някои стихове. През младите си години той беше попадал на тази поезия в библиотеките на Оксфорд и докато ухажваше лейди Мейв, дори бе използвал някои от прочутите стихове. Страниците в края даваха възможност на учените да записват собствените си мисли. Корбет разпозна почерка на абат Стивън в някои простички стихове, изразяващи съжаление. Той прочисти гърлото си и ги разгледа по-внимателно.
— Какво е това, господарю?
— „Прекарах младите си дни… — започна Корбет — … е целувки и любовен плам. Когато трябва днес да се оттегля, усещам, не сърцето ми се къса. О, Господи, със твоята храна сега насищам се, а не с целувки.“
— Кой го е написал? — попита Ранулф.