Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Тавърнър беше измамник, нает от архидякон Ейдриън да опозори абат Стивън. Обаче очарованието на абат Стивън оказало въздействието си върху Тавърнър, който разбъркал картите на нашия посетител от Лондон. Той беше убит от стрела, със сигурност извадена от колчан, принадлежащ на архидякон Ейдриън, но това не означава, че нашият самомнителен църковник е убиец. Смъртта на Хамоу? Е, тя наистина озадачава. Убиецът е ударил наслуки. Той наистина не се е интересувал кой ще пие от отровената чаша. И накрая, имаме още няколко странни събития. Котката, обесена на преградата пред олтара; огнените стрели; дамгите, поставени върху жертвите. Te пък ни водят до сър Джефри Мандевил. — Корбет посочи хрониките, донесени от библиотеката. — Нашият убиец явно знае всичко за него. Дамгата е взета от герба на Мандевил, котката и огнените стрели са част от неговите безчинства. Останалото вече е ясно: тайнствената жена, която съзрели да минава през градините на абатството през нощта, със сигурност е Бланш от „Горският фенер“.
— Брат Дънстън не би ли могъл да ни каже повече? Корбет завъртя отрицателно глава.
— А убиецът? — попита Ранулф.
— А дали е един или са двама? — размишляваше Корбет.
— Какво искате да кажете?
— Ами това, че на челото на абат Стивън не беше поставена дамга, нали? А пък Тавърнър не беше член на съвета.
— Забравихте Гилдас.
— Не, не съм го забравил. Гилдас със сигурност е бил убит в работилницата си, челото му дамгосано, а трупът пренесен до погребалната могила. Тъй или иначе, пак се връщаме към Кървавата ливада и към съперничеството между абат Стивън и съвета. И в крайна сметка само се въртим наоколо като куче, което гони опашката си.
— Защо да не отворим погребалната могила? — предложи Чансън.
— Може и да я отворим! — заяви Корбет. — Но трябва да покажем, че имаме сериозни основания за това. Бих искал само… — Той забарабани с пръсти по коляното си: — Някои парчета от мозайката липсват, Ранулф. Ще ми се да ги открием. — Въздъхна и продължи: — Пак стигаме до убиеца. — Той се умърлуши. — Би могъл да бъде всеки един. Тавърнър — убит от стрела. Хамоу — отровен. Гилдас — убит с камък. Ти вече видя това абатство, Ранулф — то не се различава от лабиринта на лондонските улички. Знам какво ще направим — той провеси крак от леглото, — да вървим и пак да погледнем онази мозайка.
Чансън и Ранулф започнаха да мърморят, обаче Корбет настоя.
— Тъмно е! — заяви Ранулф. — Долу ще е като в рог!
— Можем да вземем факли. Хайде!
Те си обуха ботушите, наметнаха се, а Корбет запаса военния си колан. Слязоха по стълбите и се отправиха към двора. Снегът вече валеше на тежки парцали и покриваше земята. Откъм абатството се чуваха различни звуци: някакъв кон цвилеше в конюшните; долитаха виковете на братята в кухните, които приготвяха вечерята. Корбет поведе Ранулф по същия път, който Тавърнър му беше показал. Снегът бе преобразил абатството, покрил релефите и корнизите. Настилка от смразяваща белота заглушаваше стъпките им.
— С удоволствие ще се махна от това място! — промърмори Ранулф. — Господарю, наистина ли е разумно?
Корбет не му обърна внимание. Тримата стигнаха до трапезарията, чиито прозорци бяха грейнали от светлини. Братята се готвеха да вечерят. Слязоха надолу по стъпалата. Ранулф намери един празен мангал, в който имаше струпани факли, и запали две от тях. Пръв тръгна Корбет. През нощта галериите приличаха на тунел от долния свят и Корбет си припомни приказките, които майка му беше разказвала за странното, мистично царство под земята. Беше смразяващо студено. Ранулф често спираше, за да запали стенните свещници. Стигнаха до крайното помещение. Корбет запали още факли и като отмести платното, се наведе да погледне мозайката.
— Защо ли е толкова важна? — попита Ранулф.
— Защото е единственото необикновено нещо, свързано с абат Стивън! — сведе факлата Корбет. — Той често идвал тук да я гледа. И често скицирал този образ — питам се защо ли? В тази мозайка има нещо извънредно познато, но не мога да го поставя на мястото му. А ти можеш ли, Ранулф?
Застанал на колене, неговият слуга се взираше в главината, спиците и обръча, в странните декоративни фигури във всеки ъгъл.
— Какво е това?
Чансън се бе върнал към стъпалата и сега напрегнато се взираше в галерията. Ранулф скочи на крака. Той можеше да подуши опасността в студената изба, както в някоя уличка в Лондон, където, макар и в непроницаем мрак, различаваше стъпките, които се промъкваха от някой вход или поемаха по тесния като игла проход. Ранулф се доверяваше и на острия слух на Чансън.
— Чух нещо! — предупреди ги Чансън. — Може би подхлъзването на ботуш?