Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Вегеций! — отвърна Корбет. — Той е написал прочутия трактат De Re Militari, творба, която нашият крал много обича. О, между другото — Корбет се озърна, — къде е библиотекарят, брат Френсиз?
— Помоли да го извиним — обясни приорът Кътбърт. — Работи в библиотеката, нещо силно го е развълнувало.
Корбет остави роговата си лъжица.
— Да не би нещо да не е наред, сър Хю?
— Сам ли е?
— Разбира се.
— Не би трябвало! — Корбет си спомни тъмната фигура в галерията и смъртоносните стрели, които профучаваха в мрака.
— Той е в безопасност! — заяви приорът Кътбърт. Корбет се поизправи.
— Чансън! Намери Пердитус! Вървете в библиотеката!
— Не е необходимо… — заекна брат Дънстън.
Корбет седна на мястото си. Всички разговори на главната маса замряха.
— Не би трябвало да бъде сам! — настоятелно повтори Корбет. Той посочи с пръст Чансън, който замечтано съзерцаваше супата си. — Не се безпокой, Чансън, Ранулф няма да я изяде.
Конюшникът забърза към кухнята при Пердитус. Корбет продължи да се храни, без да обръща внимание на протестите на Кътбърт. Разнесе се вик и Пердитус влетя обратно в залата.
— Какво има? — Корбет се вторачи в послушника.
— В библиотеката се вижда светлина, обаче вратите и прозорците са заключени. Брат Френсиз не отговаря.
— Мили Боже! — прошепна приорът Кътбърт. Той свали кърпата си. — Френсиз никога не оставя свещите да горят в библиотеката!
Вечерята завърши в объркване. Корбет последва Чансън и Пердитус, а Ранулф бързо тръгна след тях. Стигнаха до вратата на библиотеката. Ранулф им нареди да се отдръпнат и започна да блъска по нея с дръжката на меча си. Брат Ричард, който дотогава се опитваше да надникне вътре през един прозорец, забързано приближи с пребледняло лице.
— Не съм сигурен — продума той, — тъй като стъклото е доста дебело, но ми се струва, че Френсиз лежи на пода. Съзрях крака му, обут в сандал, да се подава иззад една маса.
Корбет заповяда на Чансън да намери някаква тежка цепеница.
— Не, използвайте това! — посочи приорът една скамейка в портика.
Вратата беше от дебело, твърдо дъбово дърво. Корбет им нареди да удрят от другата страна на ключалката и да освободят кожените панти. Накрая вратата подаде с трясък и те залитнаха навътре. Корбет заповяда да се върнат. Библиотеката беше богато обзаведено помещение, подходящо за сериозна работа. Сега всичко тук беше разпиляно. Брат Френсиз лежеше във все по-разширяваща се локва от собствената му кръв, леко обърнат на едната си страна, а от гърдите му стърчеше дълбоко забита стрела. Корбет почувства, че настръхва; не можеше да напипа пулса, а тялото беше лепкаво студено.
— Не се приближавайте! — извика той.
Отиде до масата, взе веленовите листове и прочете името на абат Стивън и думите „като римляните“. После огледа книгите, които лежаха там — две малки, тънки томчета. Затвори ги и бързо ги пусна в джоба си.
— Можете да дойдете! — обърна се той към останалите.
Монасите се скупчиха край тялото на брат Френсиз с печални възклицания, сред които отекваха тихите, отчаяни вопли на приора Кътбърт. Първи се окопити ковчежникът брат Дънстън. Той изпрати Пердитус да донесе миро и бързо извърши тайнството помазване, докато шепнеше свещените слова в ухото на покойния. Пристигнаха и други членове на братството, обаче приорът Кътбърт им заповяда да останат вън.
— Отнесете тялото в дома на мъртвите! — нареди Корбет. — Този път, брате Елфрик, постави стража на вратата. Да видим дали убиецът ще се опита да дамгоса и него!
— Как е било извършено? — попита Ранулф. — Сър Хю, аз огледах вратата — беше заключена и с пуснати резета, прозорците също са затворени.
Корбет хвърли бърз поглед към мястото, където беше намерен трупът. Отиде и сам провери, но Ранулф имаше право: прозорците бяха затворени, а външният капак на близката амбразура я покриваше плътно.
— Извини ме, приоре.
Той направи знак на Ранулф и Чансън да го последват навън. Корбет намери капака на амбразурата: той плътно прилепваше към стената от твърд варовик. Чансън се върна, за да вземе фенер. Корбет внимателно огледа капака. Свали куките и щом го стори, капакът започна да се удря и той чу възклицания в библиотеката.
— Разбирам как е било извършено! — обади се Ранулф, като се взираше вътре. — Библиотекарят е работил вътре. Убиецът го е разсеял, като е започнал да блъска капака. Брат Френсиз навярно е отишъл да види какво става. Застанал е в светлината, като по този начин се е превърнал в добра мишена дори и за неопитен стрелец. Стрелата излетяла. Брат Френсиз паднал. Капакът отново бил затворен и убиецът тръгнал да ни преследва в избата.