Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Проф — подхвърлих му, — да знаеш какви дечица великанчета съм виждал. Залагам седем срещу две, че някои такива са влезли и в организацията.
— Басът не става, приятелче. Аз пък твърдя, че половината от тях не са подходящи и можем да усетим туй върху гърба си в края на тази щуротия.
— Проф — настояваше Уайо, — Майк, Мани! Сидрис е уверена, че девойчето всъщност е възрастен човек. Аз мисля същото.
— Ман? — попита Майк.
— Нека намерим начин Проф да се срещне с Хейзъл и да си състави мнение. Аз съм очарован от нея. Особено от дивашките й похвати при сбиване. Иначе въобще нямаше и да спомена за това.
Прекратихме заседанието и повече не ми се наложи да се занимавам с тоя въпрос. След няколко дни червенокосата се появи за вечеря като гостенка на Сидрис. С нищо не се издаде, че ме е познала, нито аз си признах, че съм я виждал и преди. Но след доста време научих, че ме запомнила не само заради лявата ръка, а и защото високата блондинка от Хонконг ме удостоила с алена шапка и ме целунала. Отгоре на всичко Хейзъл лесно разгадала маскировката на Уайо, понеже тя едно не можа да промени — гласа си.
Ала Хейзъл Мийд сякаш си мажеше устните с лепило. И да е помислила, че съм забъркан в съпротивата, никога не го показа.
Историята на нейното детство обясняваше всичко, доколкото произходът може да обясни един стоманен характер. Била депортирана с родителите си почти като Уайо и загубила баща си при злополука, която майката даваше като пример за безразличието на Лунната управа към безопасността на работещите затворници. Е, вдовицата издържала, докато Хейзъл станала на пет години. Какво причинило смъртта й, тя не знаеше, по това време вече живеела в пансиона, където я намерихме. Нито пък имаше представа защо са заточени родителите й — вероятно за подривна дейност, ако и двамата са били осъдени, както смяташе Хейзъл. И тъй, момичето наследило от майка си свирепата омраза към Управата и Надзирателя.
Семейството, занимаващо се с „Люлката“, я оставило при себе си. Хейзъл Мийд сменяла пеленки и миела чинии от възрастта, когато вече смогвала да го прави. Сама се научила да чете и можеше да набира букви на клавиатура, но не и да пише. Знанията й по математика се изчерпваха с умението да брои пари, което децата май попиват направо през кожата.
Избухна шум около нейното напускане на пансиона. Собственичката и съпрузите й разправяха, че им дължала още няколко години работа. Хейзъл реши затруднението, като просто излезе и не се върна, оставяйки при тях малкото си дрехи и още по-малко лични вещи, каквито имаше. Мами се ядоса толкова, че искаше семейството да вдигне пушилка, а така можехме да стигнем до „побоищата“, които тя презираше. Обаче аз й казах насаме, че като ръководител на нейната група не желая. Дейвисови да се набиват в очи. Заделях пари и обещах организацията да плати за дрешките на детето. Мами отказа да вземе деньгите, реши да не събира фамилията за обсъждане, излезе с Хейзъл в града и доста се изхвърли — спрямо навиците си — в обличането на момичето.
Осиновихме Хейзъл Мийд. Както разбирам, сега осиновяването било свързано с бюрокрация, но в онези дни не беше по-сложно, отколкото да прибереш някое котенце вкъщи.
Препирните бяха по-разгорещени, когато Мами си втълпи да я прати на училище, а това не съвпадаше нито с намеренията на Сидрис за нея, нито с очакванията на самата Хейзъл като член на организацията. Пак се намесих и Мами частично отстъпи. Настанихме червенокосата в училище за частни уроци недалеч от салона на Сидрис — тоест до въздушен шлюз номер 13 (бизнесът там вървеше добре, защото заведението за разкрасяване бе разположено достатъчно наблизо, за да прокараме вода до него, то я използваше без лимит и сетне я връщахме обратно при нас за преработка). Хейзъл учеше сутрин и помагаше в салона следобед, разнасяше кърпи, миеше коси, въобще усвояваше занаята — и вършеше всичко останало, което Сидрис изискваше от своята питомка.
„Всичко останало“ беше девизът на Доброволната дружина от „Бейкър Стрийт“.
През целия си кратък живот Хейзъл се бе занимавала с по-малки от нея деца. Харесваха я, можеше да ги накара да направят за какичката каквото си ще. Разбираше какво й говорят дори когато възрастен чуваше само неясно фъфлене. Беше идеалната връзка между организацията и най-дребните ни помощници. Превръщаше поставените от нас задачи в игри, убеждавайки дечицата да ги играят по правилата, които тя им даваше, и никога не допусна да се усъмнят, че туй е част от солидните грижи на възрастните. Но го правеше по детски сериозно, а то е съвсем друго нещо.