Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Задръж я тая проклета котка!
Ето как „купих“ Случайни числа.
Да отглеждаш котенце е много забавно, но да отглеждаш деца е още по-забавно — ако децата са си твои и ако случайно ти си от онези хора, които обичат да раждат и да отглеждат деца. Защото Джубал е прав — то си е субективно, въпрос на индивидуална предразположеност. В първия си живот родих седемнайсет деца и отглеждането им — на всичките до едно — за мене беше голямо удоволствие; а откакто ме спасиха и подмладиха, родих и още, и удоволствието беше дори по-голямо. Защото домакинството на Лазарус Лонг е организирано така, че за всекиго е лесно да се грижи за бебетата.
Но често намирам чуждите деца за отблъскващи, а майките им — за смъртни досадници, особено ако не спират да говорят за отвратителната си челяд, вместо да ме слушат как говоря за моята. Струва ми се, че много от тези малки чудовища би трябвало да ги удавят още при раждането им. За мене те са най-поразителният и убедителен аргумент в полза на контрола над раждаемостта. Както посочи баща ми още преди години, аз съм морална отрепка… която не смята за задължително да намира всяко недовършено човешко същество, мокро, мръсно и миризливо от единия край и врещящо от другия, за „прелестно“.
По мое мнение много бебета са просто гадни малки дяволчета със зъл нрав, които порастват и стават гадни големи дяволи със зъл нрав. Я се огледайте! „Сладката невинност“ на децата е мит. Дийн Суифт дава подходящо решение за някои от тях в „Скромно предложение“. Но не би трябвало да се ограничава с ирландците, защото е пълно с гадняри не ирландци.
Вижте, вие може да имате много предразсъдъци и предубеждения и според вас моите деца далеч не са съвършени — въпреки тежкото доказателство, че са родени с ореоли и с херувимски крилца. Затова няма и да ви отегчавам с това колко пъти Нанси носеше шестици отгоре до долу вкъщи. Практически всеки път — това е. Моите деца са по-умни от вашите. И по-хубави. Това стига ли ви? Добре, зарязвам темата. Моите деца са прекрасни за мене, а вашите — за вас, тъй че хайде да го оставим така и да престанем да си досаждаме взаимно.
Споменах Треската през 1907 г., когато ви разказах за сватбата на Бети Лу с Нелсън, но по онова време нямах представа, че се задава треска. Нито пък Брайън, Нелсън или Бети Лу. Но историята се повтаря и онова, което се случи в началото на 1907 г., ми напомни нещо, което се случи през 1893 г.
След като Джорджи се роди в деня на сватбата на Бети Лу, известно време полежах вкъщи, както обикновено, но веднага щом почувствах, че мога да стана, оставих потомството си на Бети Лу и слязох до центъра. Смятах да пътувам с трамвай, ала никак не се изненадах, когато Нелсън си предложи услугите да ме закара с автомобила. Приех и се увих в топли дрехи — „Реото“ беше твърде добре проветрено; сигурно някой от прадедите му беше открита каручка.
Целта ми беше да преместя спестяванията си. Бях ги вложила в Мисурийската спестовна банка през 1899 г., когато се оженихме и се установихме в Канзас сити. Татко ми бе помогнал да си открия сметка там, когато се върнахме от Чикаго. Когато се омъжих, в нея се бяха натрупали повече от сто долара.
Бележка под линия: Щом съм имала повече от сто долара на сметка, защо съм сервирала за вечеря на семейството си пържен качамак? Отговор: вие за луда ли ме имате? През 1906 г. в американския Среден запад най-сигурният начин за една жена да кастрира духовно съпруга си беше да предположи, че той не е способен да изхрани семейството си; не ми трябва онзи мошеник Фройд, за да ми го каже. Мъжете живеят от гордостта си. Убий гордостта им — и те няма да издържат съпруги и деца. Щяха да минат години, преди ние с Брайън да се научим да бъдем напълно открити и непринудени един с друг. Брайън знаеше, че имам банкова сметка, но никога не ме е питал колко пари имам в нея и аз бих сервирала пържен качамак или символичния му еквивалент толкова често, колкото трябва, преди да купя храна със собствените си пари. Спестяванията бяха „за черни дни“. И двамата го знаехме. Ако Брайън се разболееше и трябваше да отиде в болница, щях да използвам спестяванията си, както е необходимо. Нямаше нужда да го обсъждаме. Но засега Брайън изкарваше хляба. Аз не се месех в неговите отговорности, нито пък той — в моите.
Ами мангизите от Фондацията? Това не нараняваше ли гордостта му? Може би. Може би ще е показателно да погледнем в бъдещето: с течение на времето всеки грош, който получавахме от „дрънкането на касата“, отиваше за децата ни, докато те едно по едно се женеха. Брайън никога не ми бе споменавал подобно намерение. През 1907 г. това щеше да е глупаво.