Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Е, скъпа — завалено избъбри изгоненият пияница, — все пак реши да дойдеш при мен, а?
— Махай се! — сряза го Кат, ала мъжът се прехвърли на покрива и се опита да се изправи на крака.
— Таз’ нощ добре ще се позабавлявам! — продължаваше да ломоти той.
Едва когато чу, че улукът продължава да дрънчи, Кат разбра, че наистина е загазила — бяха я проследили (и тримата!), а това можеше да означава само едно.
Бързо като животното, на което бе кръстена, тя се хвърли напред и като стовари коляно в гърдите на пияницата, го просна на покрива. После отблъсна протегнатите му ръце и му нанесе два светкавични удара в лицето.
Когато вторият нападател се показа над ръба на покрива, тя вече го очакваше и ритникът й го уцели точно между очите. Главата му отхвръкна назад, той се опита да каже нещо, ала следващият ритник го улучи в челюстта.
Със задавен стон, той полетя надолу, повличайки и другаря си, който се катереше след него. Два ритника и двама противника по-малко, ала дори те й бяха отнели прекалено много време… напълно достатъчно, за да успее първият от нападателите й да се съвземе и докато тя се обръщаше, за да се разправи с него, ръцете му се обвиха около тялото й.
Горещ дъх, натежал от миризмата на евтина бира, опари врата й и изпълни ноздрите й.
— Хайде, хайде, хубавице — прошепна мъжът в ухото й. — Ако не се дърпаш, и на двамцата ще ни хареса много повече.
И той я целуна по ухото, или поне се опита, защото тя рязко се изви и го удари с глава.
Единственият спомен, за който младата жена бе абсолютно сигурна, че не е плод на обърканото й съзнание, не беше име или място, а чувство — чувство на огромна, всепоглъщаща ярост. Там, на покрива на странноприемницата, тя отприщи този спомен, даде воля на задушаващия гняв и превърна хилядите неизплакани сълзи и преглътнати писъци в свирепа безпощадност, каквато пияният мъж не бе и сънувал.
Замахна назад и някак си успя да провре ръка между своето и неговото тяло, после зарита и се заизвива като змия.
— Може пък тъй да е по-забавно — викна пияницата в ухото й, ала тя вече бе успяла да разхлаби хватката му дотолкова, че да наведе глава и да забие зъби в един от пръстите му.
— Ах, ти, мръсна уличнице! — изрева мъжът и вдигна другата си ръка, за да я удари.
Ала Кат само това чакаше и щом той я пусна, светкавично се приведе, така че юмрукът му я уцели между раменете, удар, който тя прие, почти без да го усети. След това рязко се обърна и се нахвърли към него, дерейки яростно. Противникът й успя да хване ръцете й, ала не можа да я спре и тя му нанесе втори удар с глава, после се отскубна от хватката му и го улови за косата. Юмрукът му се стовари в слепоочието й, но това само я разяри и като изрева свирепо, тя още по-здраво го стисна за косата и скочи нагоре, свила единия си крак. Коляното й потъна в лицето му сред пукот на строшена кост и той се свлече на земята.
Само че Кат още не беше приключила с него. Без да спира да крещи, тя се нахвърли отгоре му и го изрита в гърлото.
— Спри! — изхъхри той. — От мен да мине, тоз’ път ще те оставя да си идеш.
Ала Кат не мислеше така… и със сигурност нямаше намерение да допусне да му се размине току-така. Отново и отново тя удряше, риташе, хапеше, дереше. Най-сетне, пребит и окървавен, мъжът успя някак да й се изплъзне и се хвърли през глава към ръба на покрива, без дори да си дава труда да се спусне по улука.
Младата жена го последва и погледна след него. Някъде долу проблесна светлинка и тя отново се приготви за бой — предполагаше (а и се надяваше), че някой от спътниците на нападателя й се е съвзел и сега се катери към нея.
После обаче зяпна от изненада — пияницата лежеше на улицата с пукната глава и още поне дузина рани, и стенеше приглушено. Онзи, когото бе изритала от улука, седеше на земята, опрял гръб в отсрещната постройка, и стискаше единия си крак с ръце. При падането глезенът му се бе счупил и сега Кат съвсем ясно виждаше костта да се подава изпод кожата.
Третият мъж беше прав, с високо вдигнати ръце и опрян в гърба меч.
— Стори ми се, че чух вик — спокойно обясни красивият непознат от странноприемницата, онзи с дълбоките кафяви очи и искрящо — бялата усмивка. — Тръгнах си малко след вас — добави той и й се поклони. — Там вече не бе останало нищо, което си струва да се види.
Кат усети как кръвта нахлува в лицето й.
— Ама какъв герой съм само, нали? — засмя се той и вдигна меча си в поздрав към нея. — Мисля, че тази вечер им спасих живота.
Младата жена не знаеше какво да каже и като се обърна, запъти се към усамотението на комина и своето местенце до него.