Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Андре Нортън
Магьоснически свят
I
Подутите стъпала го боляха ужасно, а при всяко вдишване горещината изгаряше дробовете му. Крейк едва-едва се притисна към грапавата повърхност на издадената скала, която стърчеше от отвесната стена на каньона, но острите камъни израниха плътта му. Ерозиралата червеникаво-жълта скала не бе по-милостива от неговите преследвачи. А острите болки в прасците — не по-непоносими от ожесточеното им настървение, което долавяше с размътеното си съзнание.
Преследваха го отдавна — откакто напусна лагер Е. Но до снощи — не, до преди две нощи, — когато капитулира на бензиностанцията, нямаше понятие какво значи да си наистина преследван. Желанието да убиваш, което се излъчваше от преследвачите му, беше толкова силно, че шокираше есперианския му разум и напълно го объркваше.
Сега го бяха заклещили в някаква дива местност, а той бе дете на града. Вода! Крейк изтръпна при мисълта за вода. Есперианците можеха да контролират телата си — на това го бяха учили. Но има моменти, когато желанията на плътта са по-силни от волята.
Той трепна и камъните раздраха още по-дълбоко оголената му гръд. Ония си имаха „хрътка“ и това безкрайно ги улесняваше. Този зомбиран еспериански роб, който слугуваше на предводителите на шайката, щеше да го открие и в най-затънтената дупка. Последните сили му бяха стигнали да се дотътри до тази скала, надвиснала над отдавна пресъхнало речно корито.
Едно време есперианците бяха почитани заради „първичните си дарби“, постепенно почитта се бе превърнала в търпимост, а сега ги ползваха само като охранявани роби. Все по-близък беше денят, когато страховете на нормалните щяха да станат причина за тяхното изтребване, и те правеха всичко възможно да го предотвратят.
Най-напред вършеха всичко открито, отправяйки молби да бъдат включени в космическите екипажи като колонизатори на Луната и Марс. Щом се увериха, че нормалните нямат никакво намерение да им разрешат подобно нещо, започнаха подмолни действия. Последната им надежда бе да избягат в най-затънените кътчета на света — в същите онези обезлюдени зони, в които атомните войни бяха довели до собствената им поява.
Крейк бе избягал от един от източните лагери Е и го бяха пратили да проучи обезлюдения район около някогашния град Рено. Беше му осигурена мощна защита, чиито условия той наруши, за да спаси едно момиче, което впоследствие се оказа стръв за бегълци есперианци. Разбра го много късно. Открадна един бързоход и на няколко пъти успяваше да се измъкне, но накрая горивото му свърши и той започна да се лута напосоки, докато стигна дотук.
Връзката с есперианската „хрътка“ беше чиста — може би бяха толкова близо, че го виждаха. Крейк спря. Нямаше да им даде възможност да го хванат жив, нито да изтръгнат думичка за хората му, нито да го превърнат в поредната „хрътка“. За него имаше един-единствен изход и той го знаеше от самото начало.
Решението му разтревожи „хрътката“. Крейк оголи зъби като мъртвец. Сега ония отзад щяха да се разбързат. Но жертвата им вече бе забелязала един перваз в отвесната стена, по който крачка по крачка можеше да изтегли нагоре умореното си и измъчено тяло. Тръгна бавно и хладнокръвно, вече нямаше нужда да бърза. Имаше достатъчно време, за да осъществи намерението си, преди да донесат газова пушка и да я насочат към него.
Най-после застана на ръба, а песъчливото корито се мержелееше петнайсетина метра под него. Направи дълга почивка, обгърнал с две ръце скалата. Под лъчите на следобедното слънце дивият пейзаж трептеше в невероятно ярки цветове. Крейк дишаше равномерно — беше възвърнал самообладанието си. Видяха го и се разкрещяха.
Наведе се напред и сякаш гмурвайки се във водите на някогашната река, се хвърли в целомъдрените прегръдки на смъртта, която сам търсеше.
Вода, усети вода в устата си! Размаха замаян ръце, докато главата му изскочи на повърхността. Инстинктът му взе връх и той заплува, поемайки въздух с широко отворена уста. Течението го отнесе до заоблена скала, около която водата се пенеше. Успя да се хване, надигна се и се огледа втрещен наоколо.
Беше близо до брега. На мястото на отвесната скала сега се простираха полегати хълмове, покрити с гъста зелена растителност. Нямаш помен от изпепеляващата жега на пустинята, във въздуха се усещаше дори лек хлад.