Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Пак трябваше да прекара почти целия ден върху коравата пейка, докато минат всички класирани след нея. Този път поне бе по-поносимо: беше съвсем очевидно, че повечето от момчетата — със съвсем малко изключения — не притежават композиторска дарба. Може би само петима, заедно с нея и с класирания на първото място, имаха шансове за трите свободни места за чираци на бардове. Другите бяха подходящи само за изпълнители на чужди песни.
Тя се изправи пред изпитателните погледи на членовете на журито и започна.
Когато свърши първия куплет, панически установи, че не я одобряват. Докато импровизираше, прехвърли наум цялата строфа, опитвайки се да отгатне коя беше причината за навъсените им лица.
И разбра: самохвалството. Бардовете от гилдията просто не приемаха самохвалството. И беше под достойнството им да реагират на насмешките на някой, който стои по-ниско от тях. О, света Троице…
Бързо стъкми един куплет за безразсъдството на младостта, за това, че ако беше по-зряла и мъдра, никога не би изпаднала в такова заплетено положение. Незабележимо въздъхна от облекчение, когато лицата им се поотпуснаха.
На последния припев всички поклащаха глави и се усмихваха, а един дори почукваше с пръст в такт с мелодията. Завърши изпълнението си с жест, достоен за истински майстор, и зачака, без да диша.
И те изръкопляскаха. Пренебрегнаха достойнството си й изръкопляскаха.
Представянето на последния участник ги разочарова.
Нито един от кандидатите не бе напускал шатрата от началото на този трети и последен изпит. Вместо със списък окончателните резултати щяха да бъде обявени устно и те изтръпнали очакваха да научат съдбата си. Някои от момчетата наобиколиха Рюн и усмихнати я поздравяваха за предполагаемото безспорно първо място. Всички утихнаха, когато председателят на журито се появи на подиума със списък в ръка.
— Първо място и първи чирак за бард — Рюн, син на Листа Джезарил от Картар…
— Извинете, господине — извика звънко Рюн, сияеща от щастие и неспособна да крие тайната си нито секунда повече, — но не син, а дъщеря.
Измина само секунда, в която успя да види обезумелите им от ярост лица, преди първата тояга да се стовари върху главата й.
Захвърлиха я почти в безсъзнание в прахта пред шатрата заедно с изпотрошените й инструменти. Минувачите дори не я поглеждаха, докато се опитваше да се изправи, и три пъти рухваше отново на земята. Дясната й ръка се люлееше безпомощно и болеше толкова силно, че положително бе счупена, но много по-силно я бе заболяло, когато трошаха цигулката й — това бе разкъсало сърцето й. Сега й се искаше само едно — да се добере до реката и да се хвърли в нея. Ако имаше малко късмет, щеше да се удави.
Но не можеше дори да се изправи.
— Кротко, момиче — силни ръце я подхванаха и я изправиха. — Бог ми е свидетел, не вярвах, че ще стигнат чак дотам, иначе не бих допуснал да ти се случи всичко това.
Извърна глава и се опита да види кои са тези хора, но от сълзите, причинени от физическата и от душевната болка, всичко се мержелееше пред очите й. Не можа да разпознае мъжа от лявата си страна, но човекът от дясната…
— Т-талейсен? — заекна тя.
— Нали ти казах, че ако се наложи, ще ти помогна? Мисля, че в момента е повече от необходимо…
— Т-те счупиха цигулката ми, Талейсен. И лютнята ми. Счупиха ги. И ръката ми…
— О, Рюн, момичето ми… — Този път се появиха сълзи в неговите очи, но едновременно с това той като че ли се смееше. — Ако някога съм се съмнявал, че притежаваш качествата на бард, ти току-що разпръсна окончателно тези съмнения. Първо цигулката, после лютнята — и чак накрая се сети за собствените си болки. Хайде, моето момиче, да вървим при хората, които могат да се грижат за съкровище като теб…
Залитаща в мрака, превита от болка, внимателно крепена и насочвана от двете страни, Рюн не можеше да прецени накъде и колко дълго се придвижваха. Все пак след неизвестно колко време се озова в някаква многоцветна шатра, осветена от десетки фенери и преградена със завески, които бяха закачени на жици, кръстосващи цялото обиталище. В момента всички завески бяха дръпнати и една разнолика тълпа от мъже и жени приветства нейното появяване с възгласи за добре дошла, които преминаха в ужасени възклицания от разкрилата се пред очите им гледка.
Набутаха я в набързо приготвено легло с меки вълнени одеяла и огромни пухени възглавници, едно облечено като циганка смугло момиче проми раните и ожулванията й с някаква пареща течност, след което един мъж със сива брада опипа ръката й, ощипа я един-два пъти и накрая, без да я предупреди, я опъна с все сила. Болката бе толкова силна, че Рюн почти припадна.