Окото на голема

Запратих още един пламък към небето, в случай че фолиотът кръшкач решеше да погледне в моята посока. После се промених и пристъпих в сградата.

Свирепият минотавър40 се огледа царствено из разрушеното фоайе. От ноздрите му излизаше пара, ръцете му с орловите нокти бяха свити, копитата риеха в мръсотията. Кой смееше да го предизвика? Никой! Е, защото както се очакваше, в стаята нямаше никой. Добре. Чудесно. Значи трябваше да пробвам в следващата. Няма проблем. Поемайки си дълбоко дъх, минотавърът предпазливо мина на пръсти през останките от разбитата стена. Той надникна много внимателно през дупката.

Мрак, барабанящ по прозорците дъжд, навсякъде по пода лежаха пръснати амфори и финикийски гърнета. А някъде отдалеч се разнесе трясък на стъкло. Врагът все още беше няколко стаи напред. Добре. Минотавърът пристъпи смело през дупката.

През следващите няколко минути последва една доста мудна игра на котка и мишка, като тези действия се повториха няколко пъти. Още една стая, празна, звуците се чуваха далеч напред. Мародерът продължаваше по своя весел път на разрушение; аз се влачех несигурно по следите му, не толкова енергично, колкото бих могъл, за да го настигна. Ще си призная, че това не беше традиционното перчене на Бартимеус. Наречете ме прекалено предпазлив, но съдбата на Зино не напускаше ума ми и се опитвах да измисля някакъв железен план да не бъда убит.

Заради степента на разрушенията, през които минавах, ми изглеждаше невероятно да си имам работа с човешка сила, така че какво ли можеше да е? Африт? Възможно, но странно нетипично. Очакваше се афритите да използват множество магически атаки — детонации и пламъци от висок клас, например, — а тук нямаше свидетелство за нищо друго освен чиста и брутална сила. Марид? Същото положение, а и със сигурност щях да съм усетил магическото им присъствие досега41. Но не виждах нищо познато. Всички стаи бяха мъртви и студени. Това съвпадаше с предишните нападения: изобщо не изглеждаше да има замесени духове.

За да съм напълно сигурен, изпратих напред един малък магически импулс през следващата назъбена дупка, от която идваха силни шумове. Зачаках да се върне по-слаб (ако пред мен нямаше нещо магическо) или по-силен (ако там се таеше и чакаше нещо силно).

За мой ужас той изобщо не се върна.

Минотавърът замислено потърка муцуна. Странно и бегло познато. Бях сигурен, че съм виждал този ефект някъде преди това.

Заслушах се към дупката; отново единствените шумове бяха далечни. Минотавърът се промъкна през нея…

И се озова в огромна галерия, двойно по-висока от другите стаи. Дъждът блъскаше по високите правоъгълни прозорци много нагоре на всяка страна и отнякъде в нощта, вероятно от някоя далечна кула, неясна бяла светлина освети съдържанието на залата. Представляваше стая, пълна с древни статуи с колосални размери, всичките обвити в сенки: двама асирийски джинове-охранители на входа — крилати лъвове с човешки глави, които някога бяха седели пред портите на Нимрод42; пъстър сбор от египетски богове и духове, издялани от дузина видове цветен камък, на които бяха дадени глави на крокодил, котка, ибис и чакал43; огромни, издялани от камък образи на свещения бръмбар скарабей; саркофази на отдавна забравени свещеници; и най-вече фрагменти от монолитните статуи на великите фараони — натрошени лица, ръце, тела, длани и крака, намерени погребани под пясъците и пренесени от ветроходи и параходи до сивите земи на севера.