През дивия Кюрдистан

— Това занданът ли е? — го запитах. Селим ага тикна тюрбана си на тила и се огледа на всички страни.

— Хм! Прилича на него. Ефенди, не виждаш ли наблизо някой, когото да питаме? Трябваше така здраво да се държа за теб, че ми мержелее пред очите. Това е лошо, защото къщите препускаха покрай мен като галопиращ керван.

— Не виждам никого. Сигурно е затворът. Агата бръкна с ръка в пояса си и започна да рови за нещо, което не намери.

— Какво търсиш?

— Ключа за вратата на затвора.

— В теб ли е?

— Винаги! Бръкни и виж дали ти ще го намериш!

Потърсих и намерих ключа веднага. Не беше трудно, защото той беше огромен, в него можеше да се побере куршум за мечки.

— Тук. Да отворя ли?

— Да, ела! Но аз си мисля, че не би могъл да улучиш ключалката, тъй като системата ти е много пострадала.

Ключът стана и скоро пантите на вратата изскърцаха.

— Открихме я! — каза арнаутският ага. — Познавам добре тези звуци. Да влезем!

— Да заключа ли отново вратата?

— Разбира се! В един затвор е нужна предпазливост.

— Извикай ключаря!

— Чауша? Защо?

— Трябва да ни свети.

— Не трябва да го правя. Нали искаме да изненадаме мошеника.

— Тогава говори по-тихо!

Селим искаше да върви напред, но се препъна и ако не го бях задържал с две ръце, щеше да падне.

— Какво беше това? Ефенди, ние сме попаднали в чужда къща.

— Къде е помещението на чауша? На партера ли е?

— Не, на първия етаж.

— А стълбището отзад ли е или отпред?

— Хм! Къде ли беше? Мисля, че е отпред. От вратата са шест до осем крачки.

— Надясно или наляво?

— Да, къде ли съм застанал? Отсам или оттам? О, ефенди, и на теб не ти понася лекарството, иначе нямаше да ме сложиш толкова накриво — коридорът пред мен не върви направо, а отдолу нагоре.

— Тогава ела насам! Зад теб е вратата. Тук е дясно, там — ляво. От коя страна е стълбата?

— Тук отляво.

Крачехме бавно напред и след малко опипващият ми крак наистина докосна най-долното стъпало на някаква стълба.

— Това са стъпалата, ага.

— Да, това са. Не падай, ефенди. Ти не познаваш къщата и аз внимателно ще те водя.

Селим се увеси с цялото си тяло на мен, така че трябваше буквално да го нося по стълбата, която не познавах.

— Горе сме. Къде е стаичката на чауша?

— Говори по-тихо! Чувам добре. Отдясно, първата врата е.

Задърпа ме, но направо, а не надясно. Аз го завъртях и след няколко крачки усетих вратата, която намерих опипом.

— Напипвам две резета, но не и ключалка.

— Няма такава.

— Резетата са пуснати.

— Значи все пак сме влезли в друга къща.

— Ще отворя.

— Да, направи го, за да видя най-после къде съм.

Дръпнах тежките резета. Вратата се отвори навън. Влезнахме.

— Има ли осветление в стаята на чауша?

— Да, лампата с огнивото е вляво, в ниша на стената.

Облегнах пияния ага до стената и потърсих лампата. Скоро открих нишата и светнах.