През дивия Кюрдистан

— Мисля, че искахме да инспектираме килиите?

— Да, ще го направим — каза той, прозявайки се. — Но тези хора не струват нищо. Това са истински мошеници, крадци и разбойници, кюрди и един арабин, най-лошият от всички.

— Къде е този тип?

— Тук, до нас, защото трябва да се охранява най-строго. Седни най-сетне!

Седнах до Селим, макар че подът се състоеше от трамбована глина и беше много замърсен. Агата се прозя повторно.

— Уморен ли си? — ме попита той.

— Малко.

— Затова се прозяваш така. Поспи, докато дойдат. Ще те събудя. Уаллахи, изглеждаш омаломощен и грохнал! А аз ще се разположа колкото се може по-удобно.

Селим ага се протегна, опря се на лактите си и подпря главата си с длан. Настъпи безмълвна тишина и не след дълго главата му клюмна — господарят на затвора спеше.

Колко често бях чел, че някой затворник е освободен, след като са напили стражите му, и се бях ядосвал на този изтъркан писателски трик. И сега самият аз благодарение на пиянството на главния пазач разполагах с всички затворници. Трябваше ли да отворя вратата на Амад ал Гандур? Това не би било разумно. Не бяхме готови да напуснем веднага града. На градската порта стояха стражи, които можеха да се усъмнят. Цялата вина щеше да се стовари върху бедния ага и мен щяха да посочат като явния виновник. Това щеше да ме въвлече в голяма беда или най-малкото по-късно щях да имам много неприятности. По-добре беше така да улесня изчезването на затворника, че избавлението му да остане загадка. И така, реших днес само да разговарям с хадедихна, а бягството да осъществя по-късно.

Агата лежеше на пода и хъркаше с отворени уста. Разтърсих го за рамото, отначало леко, а след това и по-силно. Не се събуди. Взех лампата и напуснах стаята, затваряйки тихо вратата. Спуснах и едното резе, за да не бъда изненадан в никакъв случай. Бях внимавал преди и бях забелязал, че всички врати са без ключалки, само с по две резета. Следователно, не се нуждаех от ключ за килията.

Чувствах се малко странно, когато застанах отвън сам в коридора. Оскъдната светлина на лампата едва разкриваше мрака, но бях решен на всичко. Ако обстоятелствата налагаха, бих рискувал всичко, но нямаше да тръгна без затворника. Дръпнах обратно резето, отворих широко вратата и я оставих така, за да чувам всеки шум.

Да, това, което видях, беше истинска яма. Веднага след прага подът рязко се спускаше на около метър надолу. Килията беше дълга около четири и широка две крачки. Стените не бяха варосани, подът — без дъски и глина. Горе близо до тавана се виждаше един от онези отвори, които бях забелязал отвън през деня. Освен съд с вода, така както се слага пред някое куче, в тази дупка не видях нищо друго.

Затворникът лежеше на влажната мухлясала земя, но при появата ми стана. С хлътнали очи и изпито лице той изглеждаше като мъртвец, но държанието му беше гордо и очите му гневно проблясваха, когато ме запита:

— Какво искаш? Не може ли човек поне да се наспи?

— Говори тихо! Не съм от твоите пазачи. Как се казваш?