През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Те обещаха ли му?
— Заклеха се пред Тома и искаха веднага да потеглят към Радова. Но той каза на разбойниците, че вие ще пренощувате там и те ще имат време до настъпването на утрото. Трябвало да се наспят и да отпочинат, за да са бодри на сутринта. За мен, разбира се, това беше много неприятно, защото решиха да прекарат нощта при мен, а аз бях пленник в собствения си дом. Нямаха ми доверие и нямах право да прекрачвам прага на къщата. Аладжите не бяха спали през последната нощ и щяха да си почиват, докато другите стоят на пост.
— А Тома?
— Той потегли към Остромджа, но на следващия ден отново щеше да ходи до Радова, за да разбере дали петнистите са ви хванали и убили. Щом куриерът си замина, аладжите купиха от другите двама пушките заедно с принадлежностите за стрелба. Ти беше счупил техните и им беше взел торбичките с барут. Колкото и да ти бяха ядосани, все пак ти се присмяха, че им беше оставил парите.
— Ако тези скипетари още веднъж ми паднат в ръцете, няма да им давам повече повод да ми се присмиват. А другите двама какво възнамеряваха да правят? Днес не са били с тях?
— Те се върнаха в Мелник и предадоха задачата си на аладжите. А именно, те трябва да намерят някой си Баруд ал… ал… как му беше името?
— Баруд ал Амасат.
— Да, така се казваше. Значи на него трябвало да кажат, че синът му е умрял, освен това, че имате копча, и накрая, че ще се отбиете за сведения при някакъв месар в Жиганци след Дерекулибе.
— Е, аладжите може и да успеят да ни изпреварят.
— Пази се, ефенди! Те също тръгват към Жиганци и знаят най-прекия път през Ташкьой. Ако искаш да ги изпревариш, непременно трябва да поемеш по същия път и в гората да ги заобиколиш. Но няма да знаеш къде са. О, тъкмо обратното, те ще ви издебнат и нападнат.
— Готови сме за това. Когато човек знае опасността, тя е наполовина по-малка. Ако кракът ми не беше болен, въпреки всичко щях да тръгна по този път. Ще открия следите им и винаги ще знам къде се намират. Но за това ще се налага често да слизам от коня, а днес не ми е възможно. По тази причина не мога да вляза и в бой. В гората не можеш да се биеш на кон, а пеша, ще бъда жалка гледка. Ще тръгнем по друг път.
— Но той ще е по-дълъг.
— Няма значение.
— Тогава не ще успееш да ги изпревариш, ефенди.
— Може пък и да ми се удаде. Оттук ще се отправим към Карбанци, а оттам през Варци към Жиганци.
— Но този път е лош, ефенди.
— Не е чак толкова. Ако тръгнем първо към Истип, а после през Караорман към Варци, непрекъснато ще вървим по хубав път. Но така описваме ъгъл, което изисква много време. Най-добре е да тръгна направо за Карбанци, въпреки че ездата ще е доста трудна, защото не вярвам там да има утъпкана пътека.
— Наистина път има само на места — потвърди кошничарят.
— Но ако ми позволиш да те водя, ти обещавам поносима езда.
— Познаваш ли околностите?
— Да. Ще те водя, все едно дали ще вървим към Ташкьой или Карбанци. Разстоянието е почти едно и също. Ще направя така, че да избегнем минаването през гората и през повечето време да вървим на открито. Често ще се налага да се изкачваме и спускаме.
— Е, това може да се издържи.
— Кога ще потеглиш, ефенди? Ще мога ли да се прибера преди това вкъщи?
— Да. Но след половин час трябва да си тук. Не би ли могъл да си наемеш кон?
— О, ханджията веднага ще ми даде.
— Говори тогава с него. Аз ще платя.
— Би могъл да вземеш и моя кон, който е вън — заяви зет му.
— Но се страхувам, че няма да може да се движи наравно с другите, защото е стар. Тези негодници ми взеха хубавия кон. Никога вече няма да го видя, а нямам пари да си купя друг, въпреки че много ми трябва.
— Колко струваше? — попитах аз Шукри.
— Като между роднини, сто и петдесет пиастъра.
— Ще го купя от теб.
— Да го купиш ли? — попита той учудено. — Сериозно ли говориш, ефенди?
— Защо не?
— Защото конят не е при мен.
— Няма значение. Ще си го взема от крадците. Ако ги изпреваря, ще си взема между другото и коня.
— А ако не успееш?
— Това е моя грижа. И така, купувам животното от теб, ако изобщо си съгласен с тази сделка,
— С радост, ефенди, защото аз никога няма да си получа коня обратно. Не ме разбирай погрешно, ефенди, но сигурно ти искаш да платиш коня едва когато наистина го получиш?
— О, не! Кой знае колко време ще трябва да яздя след тези престъпници и кога ще ги срещна! Как бих могъл тогава да ти дам парите? Ще ти дам двеста пиастъра веднага.
— Казах сто и петдесет.
— Не, двеста!
— Неправилно си ме разбрал, ефенди.