Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
А тъмнината все по-забележимо намаляваше. Янкул все по-високо излизаше над хоризонта, преди Райко да го последва. Според грубите сметки на Дичо след няколко месеца щеше да настъпи двусветлие или двуслънцие — пълна липса на нощ. Щеше да има два дни в денонощието — червен Янкулов, може би сравнително прохладен, и бяло-жълт, горещ Райков.
Още при първата нощувка направи откритие — впрегатните тежки животни, наричани „мала-грзу“, се оказаха женски, защото ги дояха, а пък яздитните повратливи и стремителни „грзу“ бяха самците от същия вид. Убеди се напълно, когато едно от яздитните се покатери върху вдигнало опашка впрегатно…
Когато колоната спираше за почивка, граморите разпрягаха животните и започваха да оглеждат каруците за нещо разхлабено, повредено или на път да се счупи. Радослав помагаше. Порасналата му коса покриваше ушите, които с формата си предизвикваха почуда и смях в Селото, а и с късата си гъста брада („Ох, замязал съм на Буги Барабата!…“) той някак не биеше на очи сред околните. Викаха му „едрия космат фамор“, макар вече да се беше представил като Раасуау. Впечатли го граморският синоним на „фамор“ — по-млад братко. Очевидно не визираха неговата лична възраст. Но веднага изникваше въпрос — какво искаха да кажат? Че се имат за по-древна раса от фаморите, които изглеждаха някак по-тромави и примитивни? И това трябваше да попита…
Докато мъжете се занимаваха с каруци и добитък, жените палеха огньове и пълнеха големи медни казани с вода. Част от нея отиваше за миене, а в другата варяха гъсти супи, които, поизстинали, ставаха на яхния, годна за ядене с клечки по китайски маниер.
Радослав се миеше пестеливо и скришом. Не искаше да показва змейските люспи на гърба си.
В манджата често откриваше парчета сребро. Отначало едва не си строши зъбите, но нататък внимаваше. Металните късчета даваше на жените, както правеха другите грамори, а при следващото стануване те отново ги изсипваха в казаните. Радослав полюбопитства като как разбират домакините му тези си действия. Отговорът, че среброто пропъждало „малките-малки зли духове на болестите“ издигна граморите в очите му — очевидно имаха понятие от природата на инфекциите. В собствените му паласки подрънкваха сребърни халки, които да пуска в манерката си, особено ако за в бъдеще му се наложи да измие с тази вода получена в сражение рана.
Перспективата да участва в неведоми битки никак не го вдъхнови. Замисли се дали да не драсне някоя нощ от пътуващата армия. Но реши да остане — племето се движеше в нужната му посока, а и би предпочел да обясни на граморите, че е станало недоразумение и той не иска да участва в чужда за него война.
Имаше и още нещо — наличието на междуособици в Долната земя, които можеха да се вместят в рамките на човешките понятия за война, противоречеше на твърденията на милата му. Според откъслечните реплики на Верена, която все отлагаше подробен разказ — искаше да си довърши „Описанието“, тукашните въоръжени конфликти приличали повече на масови турнири с минимални жертви и под зоркото наблюдение на Посредници, признати от двете противникови страни. В такъв случай нищо не го заплашваше. А и на граморите не им личеше да са особено щастливи и възбудени от предстоящото, което доказваше, че психиката им е съвсем нормална — правилно, какво толкова има да се радват на една война! Така че…
Но пък, за хиляда и сто години в Горната земя, и вероятно около седем-осемстотин тук, обичаите може да са се променили…
Радослав се колебаеше. И по навик избра да не предприема нищо, докато не си изясни обстановката.
Настроението във войската, загатващо за всеобща мрачна потиснатост, може би се обясняваше с факта, че умората казваше тежката си дума. Граморите пътуваха вече втори „кане“ — период, който нямаше нищо общо с лунните месеци. Според наученото от Радослав, „кане“ се състоеше от трийсет и три Райко-Янкулови денонощия и само подир две нощувки той също се почувства разбит. Затова нерядко скачаше от каруцата и вървеше край нея. Мнозина вършеха същото, защото особено на каменистите места друсането ставаше непоносимо.
Повеи на оживление, искрици радост се появяваха при среща на племето с други колони, насочили се на югозапад също като граморите. В Дичо обаче повя полъх на безпокойство — явно съюзните колони говореха за някакви мащабни събития, причините и целите на които все още оставаха загадка за пришълеца поради езиковата бариера.
Той сериозно захвана да учи граморски, наблюдавайки появяващите се по пътя племена, най-често изпреварвани от по-подвижните грамори.