Когато боговете се смеят

Олга го погледна толкова сериозно, че Павел се сепна.

— Какво бе, Оля? Нещо лошо ли казах?

— Струва ми се — бавно отговори тя, — че си направил нещо лошо. Защо си се държал така с нея?

— Как така защо? — възмути се Павел. — Как трябваше да се държа според тебе? Да легна с нея и после да й позволявам да ме скубе? Изобщо не ми е потрябвала, такива хлапачки отдавна не ми харесват.

— Пашенка, не знам за леглото, но не бива ТАКА да се държиш с жените. Ами ако наистина й харесваш? И да е решила да ти го признае, е, може би не много умело и не твърде умно, но… според силите си. А ти отначало си я обнадеждил, позволил си й да подържи ръчичката ти, престорил си се, че ти е приятно, а после — тряяяс! Защо така, Паша? С какво е заслужила такова отношение?

— С това, че е нахална малка мръсница, която се натрапва на чужд съпруг и се опитва да го отнеме от съпругата му, с която, между другото, се познава много добре — ядно отвърна Павел. — Това пък изобщо не съм го очаквал — че ще се хвърлиш да я защитаваш. Мислех си, че ще те развеселя, а си спечелих едно нравоучение.

— Паша, тя е обикновено влюбено младо момиче, което още няма достатъчно опит, за да се държи подобаващо и достойно. Трябва да бъдеш снизходителен към нея. И при всяко положение не е хубаво да оскърбяваш чувствата й.

— Добре — сухо отговори Павел и вдигна чашите от масата. — Разбрах отношението ти по въпроса. Ще си направя изводите.

Олга мълчаливо изми съдовете, докато Павел прибираше в шкафчетата захарницата, бисквитите и конфитюра. Разотидоха се по стаите си, като за пръв път от много години не си казаха лека нощ и не си размениха обичайните целувки. Когато влезе в спалнята си, Павел си свали панталона и вече се канеше да си легне, но внезапно реши друго. Не му се занимаваше отново с копчета, затова бързо си наметна халата и отиде до вратата на Олгината стаята.

— Оля, може ли да вляза?

— Влизай — чу се студен, недружелюбен глас.

Той отвори вратата и застана на прага.

— Ти разбираш ли какво се случи сега? — попита замислено.

— Е, какво се случи? — все така студено отговори Олга.

— Ами случи се това, че тази мерзавка все пак успя да ни скара. Льолечка, с теб не сме се разделяли трийсет години и за последен път се карахме, ако не ме лъже паметта, когато бяхме на петнайсет.

— На четиринайсет — тихо го поправи Олга. — Случи се няколко дни преди рождения ни ден. Предстоеше ни да навършим петнайсет. Скарахме се, защото не можахме да се разберем кои от твоите приятели и моите приятелки да поканим.

— Да — с усмивка потвърди Павел. — И през ум не ни мина, че можем да празнуваме поотделно рождените си дни. Още тогава можехме да съществуваме само заедно. Оттогава не сме се карали по никакъв повод. И ето сега заради някаква си хлапачка, заради някаква глупост… Льолка, това е ужасно. Ако съм направил нещо погрешно, прости ми.